Тогава той, може би за да се извини, я попита:
— Как е раната ти?
Тя погледна импровизираната превръзка, която той бе направил на прасеца й. Болеше я ужасно, но не желаеше да се оплаква. Беше сигурна, че завинаги ще й останат белези, независимо от това колко щеше да е дълго това „завинаги“. Въпреки всичко каза:
— Добре. — И се понамести. — А вашата?
— Ами, нищо и никаква драскотина. — Попипа превръзката около слепоочията си.
За миг никой от двамата не проговори. Погледите им се рееха в морето и нощта. Дъждът беше престанал и времето бе ясно и влажно.
— Още не разбирам как… как онова нещо не довърши и нас — каза Картър тихо.
Тя го погледна. Картър изглеждаше така, както и сутринта, когато се беше появил пред нея с пушката и с толкова, ако не и повече от нея страх, изписан на лицето му. В онзи момент беше готова да се разсмее на бледото му лице, осветено от едва издигналото се слънце, с едно примижало око, а другото — на мерника на пушката, питайки кресливо, като обезумял, какво, по дяволите, се беше случило.
Добър въпрос.
Тогава тя не можа да му разкаже (кървеше, чувстваше се без сили), каза му единствено, че смята, че всичко е свършило.
Картър й обясни, че Харисън не го уцелил и дори не разбрал това. Той останал да лежи неподвижно на земята, а когато Харисън си тръгнал, се опитал да стане. „Тогава ми се стори, че всичко се сгромолясва… Подуших мирис на изгоряло. Влязох в залата за управление и видях приятеля ви да лежи мъртъв, прострелян, а старецът беше превърнат в нещо подобно на… пепел по земята. Навън имаше други трупове на войници в подобно състояние… Тогава дойдох на плажа и ви видях.“
Елиса вече се чувстваше готова да му изложи своето обяснение.
— Можеше да ни убие — каза. — Всъщност щеше да го направи. Извлече енергия от машините и ме нападна. Аз бях следващата, или може би Давид, но Давид вече беше мъртъв и той нападна мен… Обаче трябваше да спре, за да вземе енергия от живите същества. Не ви е нападнал, защото в неговата времева струна вие сте били следващата му жертва… Най-любопитното е, че не атакува и Виктор — може би сме сгрешили, когато сметнахме, че двойникът може да убие сам себе си. Както и да е, когато прекъсна нападението за част от секундата, Виктор посрещна куршума и загина…
— И онова нещо е умряло с него — кимна Картър. — Сега вече разбирам.
Елиса погледна към черното небе и почувства голяма тежест в гърдите си. Знаеше, че по никакъв начин няма да успее да се освободи от тази тежест, поне не напълно, но в крайна сметка можеше да опита.
— Слушайте — му каза, — имате право, напълно изтощена съм. Но ще ги погреба сега, колкото успея… Няма нужда да ми помагате…
— Няма да ви помогна — отвърна Картър.
Въпреки това стана заедно с нея. Но тогава тя осъзна колко й е зле. Раната много силно я болеше. Съгласи се да отложи погребението и те отново седнаха на пясъка.
Трябваше да изчакат така настъпването на новия ден. Междувременно тя щеше да се моли да греши.
Защото колкото повече напредваше нощта, все повече нарастваше нейната увереност, че за тях няма спасение.
— Знаете ли колко е часът?
— Не. Часовникът ми е без батерия, а всички останали часовници са спрели в 10:31, както вече ви казах. Трябва да е някъде около четири сутринта. Сън ли не ви лови? — Елиса не отговори. След кратка пауза той добави: — Като малък се научих да се ориентирам във времето без часовник — по положението на слънцето и луната, но само при ясно небе… — Вдигна ръка към облаците, които слабо блещукаха. — Сега това е невъзможно.
Тя го погледна с крайчеца на окото. Седнал на пясъка с гръб, опрян на стената на бараката, и обгърнат от нощната тъмнина, Картър изглеждаше нереален, въпреки че ако се съди по начина, по който бе погълнал консервите, нямаше нищо измислено в него.
— Какво ви безпокои? — попита неочаквано той.
— Моля?
Погледът на Картър се закова в нейния.
— Уверявам ви, че понякога е по-лесно да отгатнеш какво се крие в даден човек, отколкото да познаеш часа по небето. Вие сте разтревожена за нещо. Не е само скръбта от загубата на вашите приятели. Не откъсвате мислите си от нещо. Какво е то?
Елиса премери отговора си.
— Мислех си как ли ще се измъкнем оттук. Нито един електрически апарат не работи, нито една радиостанция или предавател… Провизиите са оскъдни. Ето за какво си мислех. Защо се смеете?