— Не сме корабокрушенци на изгубен остров. — Картър разтърси глава и отново се изсмя гърлено. — Вече ви обясних — Харисън очакваше научната делегация да пристигне рано утре… Освен това в базата сигурно вече се питат защо Харисън и екипът му не отговарят на повикванията. Повярвайте ми — най-късно на зазоряване ще дойдат за нас. Ако не и по-рано.
Утре. По-рано. Елиса сгъна единствения крак, който можеше да движи без болка. Поривите на вятъра, идващ откъм морето, започнаха да довяват студ, но тя за нищо на света не би влязла в бараките, за да прекара там остатъка от нощта. В краен случай щеше да потърси да си наметне нещо върху тениската или пък щеше да помоли Картър да запали огън. Не студът я тревожеше.
— Знам много добре, че ми нямате доверие — каза Картър след сухо мълчание — и не ви укорявам. Ако това ви успокоява, ще ви кажа, че и аз не ви вярвам. За вас аз съм някакъв главорез с ампутиран мозък, но пък вие, учените, за мен не сте нищо повече от сбирщина лайнари и ви моля да ми простите, че съм толкова прям. И няма защо да продължавам, имайки предвид случилото се… Така че е по-добре да си доверим тайните, не сте ли съгласна? Подозренията си. Защото вие подозирате нещо.
Погледна Картър в очите и успя да долови свирепия им блясък в мрака. Чуваше нечие дишане, но то беше нейното; Картър като че ли бе затаил дъх в очакване тя да заговори.
— Бъдете искрена — настоя той. — Вие смятате, че… това… това нещо… не е мъртво…
— Напротив, мъртво е. — Елиса отмести поглед към облаците и към черната стена на морето. — Зигзаг беше двойник на Виктор, а Виктор умря. Нямам съмнения по този въпрос.
— Тогава?
Тя си пое дъх и затвори очи. В края на краищата трябва да го споделиш с някого.
— Не знам какво точно… се е случило — изстена тя.
— Случило? С кое?
— С всичко. — Направи усилие да не се разплаче.
— Не разбирам.
— Зигзаг разпростря пространствения обхват на времевата си струна на невероятно разстояние, обхващайки острова, морето, небето… Не знам дали това преплитане е оказало някакво въздействие върху настоящето… Нито един часовник не работи, изолирани сме… Не можем да разберем дали нещо се е променило навън, разбирате ли?
— Почакайте малко… — Картър се размърда и се премести към нея. — Да не би да ми казвате, че ние живеем в друг свят и в друго време… или нещо подобно? — Елиса не отговори. Държеше очите си затворени. — Послушайте здравия си разум, за Бога. Погледнете ме. Нима съм се променил? Не съм нито по-стар, нито по-млад. Това не ви ли е достатъчно?
За миг тишината помежду им заприлича на нощта — изпълни всичко, всяка форма, всяка пукнатина, притисна лицата им.
— Аз съм физик — каза Елиса тогава. — Познавам единствено законите на физиката. Вселената се управлява от тях, а не от нашата интуиция или здрав разум… Моят здрав разум и интуицията ми подсказват, че… съм на Нуева Нелсон през 2015 година заедно с вас и че са изминали само тринайсет-четиринайсет часа от нападението на Зигзаг. Но въпросът е… — спря за малко и си пое дъх. — Ако нещата са се променили, физическите закони може също да са го сторили. Така че не мога да знам какво гласят те сега. А трябва да разбера, защото единствено те казват истината.
След ново продължително мълчание чу гласа на Картър някъде отдалеч:
— Нима мислите, че това, което ни заобикаля, не е… действително? Смятате ли, че и аз съм нереален, че всеки момент ще изчезна, че съм ваш сън?
Елиса не отговори. Не знаеше какво да каже. Внезапно бившият военен се изправи и изчезна зад ъгъла на бараката. Върна се след малко безмълвен и хвърли някакъв предмет в пясъка. Тя го погледна — часовник със стрелки.
— Спрял е — каза Картър. — Беше на вашия приятел, спомних си, че ми беше обяснил, че е с пружина. Но и той е спрял в 10:31 ч. Може да го е ударил, когато е паднал на земята… Майната му… — Доближи се до Елиса и зашепна в ухото й с глас, обхванат от ярост. — Как да ви докажа…? Как да ви докажа, че съм действителен, преподавателко? Идват ми наум някои нещица, които… може би без всякакво съмнение биха ви го доказали… А? А?
Изведнъж чу нещо, което я накара да се вкамени.
Плач.
Не помръдна, докато слушаше Картър да плаче. Ужасно беше да слуша риданията му. Помисли си, че сигурно и за него беше ужасно. Отдаваше се на плача, все едно че беше напитка, бутилка, която желаеше да пресуши до дъно. Видя го да се отдалечава по пясъка — силует на здравеняк, очертан от бели линии, леко изрисувани от луната.