— Мразя ви… — шептеше Картър в промеждутъците между хлипанията. Неочаквано се разкрещя: — Мразя ви всичките, шибани учени! Искам да живея! Оставете ме да си живея живота!
Докато го гледаше как се отдалечава, Елиса затвори очи и най-сетне потъна в сън, който повече приличаше на припадък.
Шумът, който я събуди, идваше откъм загражденията — видя Картър да се отправя към плажа, натоварил нещо на гръб. Беше се съмнало и се усещаше студ, но тя беше покрита с войнишко одеяло. Бившият военен като че ли искаше да се покаже любезен и Елиса почувства угризения, спомняйки си за плача му от предната нощ.
Отметна одеялото и се надигна, но почти извика, защото болката в крака се бе събудила заедно с нея и явно се канеше да й прави компания толкова дълго, колкото беше необходимо. Нямаше представа как беше раната й — навярно по-зле. Във всеки случай не искаше да узнае. Някакво внезапно замайване я накара да се облегне на стената като на патерица. Усети силен, неутолим глад.
Запъти се към бараките, водена от наскоро настъпилия ден. Слънцето приличаше на точка на хоризонта, а най-плътните облаци се бяха разнесли на юг, откривайки едно все по-синьо небе. Но несъмнено все още беше много рано.
В бараката видя няколко отворени раници. По всичко личеше, че Картър също е бил гладен. Изрови бисквити и малки шоколадчета и ги погълна с истинско настървение. Намери вода в една манерка. След като утоли тези жизнени потребности, се отправи накуцвайки към плажа.
Морето бе спокойно и бистро. Светлината разкриваше различни ивици синьо по снагата му. На фона на този гигантски декор Картър се трудеше като мравка. Беше наклал два огъня и се гласеше да запали трети. И трите бяха подредени в линия на брега. Елиса се приближи и го загледа, докато той се суетеше.
— Съжалявам за снощи — продума той накрая, без да я поглежда, вглъбен в работата си.
— Забравете — отвърна Елиса. — Благодаря за одеялото. Какво правите?
— Просто предпазни мерки. Предполагам, че знаят къде сме, но допълнителна помощ няма да навреди, нали? Бихте ли застанали пред мен? При този вятър е много трудно да се запали кибритена клечка…
— По това време вече би трябвало да са дошли — каза тя и втренчи очи в синевата, докъдето взорът й стигаше.
— Зависи от много обстоятелства. Но аз съм сигурен, че ще се появят.
Клоните се разгоряха. Картър ги погледа за миг, сетне се изправи и отиде при нея на брега.
Елиса гледаше морето като хипнотизирана — непрекъснат цикъл на идваща и отдръпваща се вълна: едната оставя наниз от пяна, а другата го отмива. Спомни си онова застинало във времето море със стъклени ръбове и снежна тел и потръпна от ужас и отвращение. Запита се какво ли би си помислил Картър, ако бе видял нещо подобно.
— Още ли мислите, че всичко е някакъв сън, госпожо преподавател? — попита Картър. Беше развил станиола от парче шоколад и лакомо дъвчеше. Остатъци от шоколад се виждаха и по брадата и мустаците му. — Е, добре, мислете си каквото искате. Аз не съм учен, ала знам, че сме в 2015 година и че днес е понеделник, 16 март, и че ще дойдат да ни потърсят… Вие си мислете каквото пожелаете с вашата привилегирована глава. Аз ви казвам това, което знам.
Елиса продължи да съзерцава пустия хоризонт. Спомни си думите на един от своите преподаватели по физика в университета: „Науката единствено знае, единствено тя правилно отсъжда. Без нея щяхме още да вярваме, че Слънцето се върти около нас и че Земята е неподвижна.“
— Искате ли да се обзаложим? — продължи Картър. — Убеден съм, че ще спечеля. Вие слушате мозъка си, а аз — сърцето. Досега вярвахме в първото и видяхте докъде стигнахме… — Посочи с глава към бараките. — Видяхте вече на какви неща е способен прекрасният ви ум. Не мислите ли, че е дошло време да вярваме на сърцето си, госпожо преподавател?
Елиса не отговори.
Единствено науката знае.
Чу Картър да се смее тихо, но не го погледна.
Продължи да се взира в небето, което продължаваше да е неподвижно и пусто, все едно че времето бе спряло.
Бележка от автора
Няколко са хората, които ме поканиха да надникна в сложните и смущаващи покои на съвременната физика. Професор Беатрис Гато Ривера от Института за фундаментални изследвания в областта на математиката и физиката към Висшия съвет за научни изследвания отговаряше любезно и търпеливо на всички мои въпроси, като се започне от университетското обучение и се стигне до най-заплетените ми питания, свързани с теоретичната физика, за което съм й безкрайно благодарен. Благодаря и на професор Хайме Хулве от същия институт за онзи горещ следобед, в който разговаряхме за божествени и човешки неща, както и на професор Мигел Анхел Родригес от Катедрата по теоретична физика в университета „Комплутенсе“, който намери свободни мигове в напрегнатите дни в края на учебната година, за да ми отдели внимание. Други преподаватели от други испански университети предпочетоха да запазят анонимност, но ме посрещаха със същото въодушевление и търпение, дори прегледаха ръкописа и внесоха значителни поправки — моята признателност е и за всички тях. Излишно е да добавям, че различните грешки и фантазии, както и някои неласкави мнения относно физиката и физиците по никакъв начин не са провокирани от превъзходните ми консултанти и в моя защита ще кажа, че в нито един момент не съм си поставял за цел да напиша ерудирано произведение за теорията на струните, нито пък да изложа собствените си разбирания, а единствено да създам художествена творба.