Дотогава.
Изтича до вратата толкова бързо, колкото й позволяваха износените стави.
— Света Богородице! — шепнеше, стискайки нещо в ръката си; по-късно установи, че беше химикалката, с която бе записвала необходимите ежеседмични покупки и която в онзи момент бе стискала, сякаш беше разпятие.
На стълбището се бяха събрали неколцина съседи. Всички гледаха нагоре.
— У Марини е! — възкликна господин Геновезе, съседът отсреща, млад специалист по графичен дизайн, който, ако не бяха хомосексуалните му наклонности, би се харесал много повече на госпожа Портинари.
— El professore! — чу се от друг етаж.
„El professore“, помисли тя. Какво ли се беше случило с този клет мъж? И кой виеше така ужасяващо? Несъмнено гласът беше на жена. Който и да бе той, госпожа Портинари бе убедена, че никога не беше чувала писъци като този, нито дори през страшния пожар.
Тогава се чу тропот от стъпки, звук от крака, които с шеметна скорост се спускаха по стълбите. Нито тя, нито господин Геновезе реагираха. Не помръднаха, втренчени в стълбището, внезапно състарени и двамата, пребледнели и ужасени. Със свито сърце госпожа Портинари се подготви за всичко — било то престъпник, или жертва. Интуитивно реши, че не може да съществува нищо по-лошо от онези писъци на изтерзана душа, които се сплитаха и ехтяха, без да е ясен произходът им.
Но когато най-сетне видя лицето, произвеждащо страховитите крясъци, осъзна, без капка съмнение, че грешеше.
Имаше нещо хиляди пъти по-страшно от писъците.
I.
Телефонното обаждане
Когато опасността ни се струва малка, престава да е малка.
1
Мадрид
11 март 2015 г.
11:12 ч.
Точно шест минути и тринайсет секунди преди животът й ужасяващо и окончателно да промени посоката си, Елиса Робледо беше заета с нещо съвсем банално: водеше на петнайсет второкурсници по инженерни науки факултативен курс по съвременни теории във физиката. По никакъв начин не подозираше това, което беше на път да й се случи, тъй като, за разлика от толкова много студенти и по-малко преподаватели, на които университетските помещения често вдъхваха страх, Елиса се чувстваше по-спокойна и нулата, отколкото у дома си. По същия начин се беше чувствала и в стария колеж, където беше завършила средното си образование, и в голата зала на факултета, докато бе следвала. Сега работеше в модерната и светла сграда на Висшето училище по инженерство в университета „Алигисри“ в Мадрид — здание, лишено от лукс, чиито зали имаха големи прозорци, хубав изглед към университетското градче, прекрасна акустика и дъх на мебелировка от благородно дърво. Елиса би се радвала да живее на подобно място.
Подсъзнателно смяташе, че тук нищо лошо не може да й се случи. Лъжеше се, и то много, и само след малко повече от шест минути щеше да узнае това.
Елиса беше блестящ преподавател, обвеян от известен ореол. В университетите винаги има определени студенти и преподаватели, около които се носят легенди, и енигматичната фигура на Елиса Робледо се свързваше с тайнственост, която всички жадуваха да разбулят.
В известен смисъл раждането на „мистерията Елиса“ беше неизбежно — тя бе млада и неангажирана жена, с дълги и вълнисти черни коси, с лице и тяло, които прекрасно биха се вписали на корицата на което и да е женско списание за красота; в същото време притежаваше аналитичен ум и удивителна дарба за абстракции и сложни изчисления — качества, така неоценими в студения свят на теоретичната физика, където владеят принципите на науката. На физиците теоретици се гледаше с уважение, дори с преклонение. От Айнщайн до Стивън Хокинг учените, посветили се на теоретичната физика, олицетворяваха признатия и благословен образ на физиката в очите на тълпата. При все че темите, с които се занимаваха, бяха непонятни и направо несмилаеми за голямото мнозинство, те предизвикваха сензация. Хората виждаха в тях прототип на хладния и мрачен гений.
У Елиса Робледо обаче нямаше нищо от този хлад: тя гореше от страст да преподава и това омайваше студентите й. На всичко отгоре беше отличен професионалист и мил и съпричастен колега, готов неизменно да помогне на приятел в беда. На пръв поглед в нея нямаше нищо странно.
И това беше най-странното.
По всеобщо мнение Елиса беше прекалено съвършена. Прекалено интелигентна и способна например, за да работи в някакъв маловажен факултет по физика, чийто курс не беше задължителен за учещите се икономисти в „Алигиери“. Колегите й бяха убедени, че тя би могла да спечели доста по-добро място, като например във Висшия съвет за научни изследвания, или да оглави катедра в някой държавен университет, или да заеме важен пост в престижен център в чужбина. В „Алигиери“ Елиса като че ли се пилееше напразно. От друга страна, никоя теория (а физиците толкова си падат по теориите) не беше способна да обясни удовлетворително как така на трийсет и две годишна възраст, почти трийсет и три (щеше да ги навърши след един месец, през април), Елиса все още беше сама, без близки приятели и изглеждаше щастлива, сякаш животът й бе поднесъл най-желаното. Никой не беше чул да има интимен приятел (нито приятелка), а тези, с които дружеше, бяха до един колеги от работата, но с никого от тях не споделяше свободното си време. Не беше надменна, нито високомерна, въпреки явните си прелести, които подчертаваше още повече с любопитен асортимент от плътно прилепнали по тялото дрехи, които й придаваха доста предизвикателен вид. Но у нея подобно облекло като че ли не целеше да привлече вниманието, нито пък погледите на тълпите от мъже, които се обръщаха след нея. Говореше единствено за професията си, беше вежлива и винаги усмихната. „Мистерията Елиса“ си оставаше неразгадана.