Тогава забеляза мъжа, който я гледаше. Беше абсолютно невзрачен. Стоеше изправен на долната площадка на склона. Карираната му риза с къси ръкави и добре изгладеният му панталон с нищо не привличаха вниманието. На лицето му се открояваше единствено прошарена коса и един — това вече не можеше да се отрече — доста буен посивял мустак. Държеше пластмасова чаша и отмиваше от нея. Елиса предположи, че е преподавател, ала гой не разговаряше с останалите си колеги, нито имаше вид да има друго занимание.
Освен това, че я гледаше.
Заинтригува я втренченият му поглед. Запита се дали го познава отнякъде, но после си каза, че всъщност той сигурно я познаваше — може пък да беше виждал снимката й в списанията.
Неочаквано мъжът бързо извърна глава (прекалено бързо) и като че ли се присъедини към група преподаватели. Тя се почувства обезпокоена по-скоро от рязкото му оттегляне, отколкото от предишния му втренчен в нея поглед. Сякаш се криеше, сякаш беше разбрал, че Елиса го е разкрила. Хвана ме, дявол да те вземе. Въпреки това, когато Малдонадо се върна с два увити в хартия сандвича, плик с пържени картофи, бира и кока-кола light за нея, Елиса забрави за случката — не й се случваше за пръв път зрял мъж да я наблюдава втренчено.
На връщане към Мадрид почти не говориха, но Елиса не се чувстваше зле в интимността на колата до този почти непознат младеж. Като че ли вече започваше да свиква с компанията му. Малдонадо я разсмиваше от време на време с някоя иронична забележка, но беше престанал с въпросите и Елиса му бе благодарна за тази проява на деликатност. Възползва се, за да го разпита за самия него. Животът му беше съвсем обикновен — живееше с родителите и сестра си, обичаше пътешествията и спорта (две неща, които на нея също й допадаха). Беше почти полунощ, когато пежото на Малдонадо спря пред входната врата на нейния дом на улица „Клаудио Коельо“.
— Бива си я тази сграда. Задължително ли е човек да е фрашкан с пари, за да е физик?
— За майка ми е задължително.
— Не говорихме за семейството ти… Каква е майка ти? Математик? Химик? Специалист по генно инженерство? Изобретателката на Рубиковия куб?
— Има козметичен салон точно на две преки оттук — засмя се Елиса. — Баща ми, да, беше физик, но почина при автомобилна катастрофа преди пет години.
На лицето на Малдонадо се изписа искрена мъка.
— О, съжалявам.
— Не се притеснявай, познавах го съвсем бегло — отвърна Елиса без горчивина. — Не се свърташе вкъщи. — Излезе от колата и затвори вратата. Наведе се и погледна Малдонадо. — Благодаря, че ме докара.
— Аз ти благодаря, че се съгласи да ми помогнеш. Слушай, ако възникнат… още… въпроси, бихме ли могли…? Бихме ли могли да се видим отново някой ден?
— Добре.
— Имам телефона ти. Ще ти се обадя. Успех утре на курса при Бланес.
Малдонадо възпитано изчака, докато тя отваряше вратата. Елиса се обърна за довиждане.
И застина.
На отсрещния тротоар един мъж я гледаше.
В първия момент не го позна. После видя прошарената коса и буйния сивкав мустак. Тръпки я полазиха, сякаш тялото й беше цялото на дупки и лек полъх на вятър премина през тях.
Колата на Малдонадо се отдалечи. Мина друга кола, после още една. Когато улицата отново се опразни, видя, че мъжът продължава да стои на мястото си. Припознала съм се. Не е същият, нито дрехите му са същите.
Ненадейно мъжът се обърна и зави зад ъгъла.
Елиса остана загледана в мястото, където той бе стоял допреди няколко секунди. Този беше друг. Просто много си приличат.
При все това беше сигурна, че и вторият мъж я беше наблюдавал.
5
— Този курс няма да е приятен — каза Давид Бланес.
Няма да говорим за чудни, нито пък за изключителни неща. Няма да даваме отговори. Който търси отговори, да върви в църквата или в училище. — Плах смях. — Тук ще разглеждаме действителността, а действителността не предлага отговори и не е чудесна.
Рязко спря, когато стигна до дъното на класната стая. Осъзнава, че не може да премине през стената — помисли си Елиса. Престана да го гледа, когато се обърна, но продължи да попива всяка негова дума.
— Преди да започна, искам да ви разясня нещо.