От друга страна, Бланес бе извоювал победа. А това беше още по-непростимо от неговата националност.
Успехът му се дължеше на едни гъсто изписани само в една страница уравнения — науката е изградена от подаръци — кратки и вечни. Беше ги сътворил през 1987 година, докато работеше в Цюрих със своя учител Алберт Гросман и неговия сътрудник Серджо Марини. Уравненията бяха публикувани през 1988 година в престижното списание Annalen der Physik (същото, където преди повече от осемдесет години се бе появила статията на Алберт Айнщайн за относителността) и бяха изстреляли своя автор на върха на една почти абсурдна слава — тази необикновена известност, която много рядко придобиват учените. И всичко това независимо от факта, че статията, която доказваше съществуването на „струните на времето“, беше толкова сложна, че само малцина специалисти бяха в състояние да я разберат изцяло и независимо от обстоятелството, че макар и математически перфектна, гази теория беше свързана с експериментални изпитания, които можеха да се забавят десетилетия.
Както и да е, европейските и американските физици посрещнаха откритието му с удивление и това удивление проникна и в средствата за масово осведомяване. В началото испанската преса не откликна особено („Испански физик открива защо времето се движи само в една посока“ или „Времето е като секвоята, според испански физик“ бяха най-често срещаните заглавия), но Бланес стана популярен в Испания, защото новината бе отразена в много по-сериозни издания, които без увъртания оповестиха, че: „С теорията на Давид Бланес Испания застава начело на физиката на XX век“, „Професор Бланес твърди, че пътешествието във времето е научно възможно“, „Испания може да се превърне в първата страна в света, създала машина на времето“ и т.н. Нищо от всичко това не беше истина, но оказа въздействие върху публиката. Много списания започнаха да отпечатват на кориците си редом с голи жени името на Бланес, свързано със загадките на времето. Някаква публикация с езотеричен характер продаде стотици хиляди екземпляри от коледно монографично издание, на чиято корица се четеше: „Пътувал ли е Исус Христос във времето?“, а отдолу, с по-дребен шрифт: „Теорията на Давид Бланес всява смут във Ватикана“.
Бланес не можеше да остане в Европа, за да се радва (или обижда) — той бе направо телепортиран в Съединените щати. Изнасяше доклади и работеше в Калтек — престижния Калифорнийски технологичен институт, и също така, следвайки стъпките на Айнщайн — в Изследователския институт в Принстън, където мозъци като него можеха да се разхождат из тихи градини, да разполагат с цялото време на света, за да мислят и с хартия и молив в ръка да записват откритията си. Но през 1993 година, когато Американският конгрес гласува против продължаването на изработването на свръхпроводящия суперколайдер „Уаксахачи Тексас“, замислен като най-големия и мощен ускорител на частици в света, сладкият меден месец на Бланес със Съединените щати ненадейно приключи в резултат на това необратимо решение, взето там. Едва привлякоха вниманието неговите изявления пред различни представители на американската преса преди отпътуването му за Европа: „Правителството на тази страна предпочита да инвестира в оръжия, а не в развитието на науката. Съединените щати ми напомнят Испания — държава, обитавана от много способни хора, но управлявана от вмирисани политици.“ Понеже в критиките си бе приравнил двете страни и техните правителства, въпросните изявления породиха всеобщо неудовлетворение и заинтересуваха малцина.
След като по този начин приключи американската си одисея, Бланес се върна в Цюрих, където заживя в мълчание и самота (единствените му приятели бяха Гросман и Марини, а единствените жени в живота му — неговата майка и сестра му; Елиса изпитваше възхищение към този отшелнически живот), а теорията му в това време беше обект на дълго незаглъхващи нападки. Любопитното бе, че една от научните общности, която най-ожесточено я отхвърли, беше испанската: от различни университети се надигнаха учени гласове, които тръбяха, че „теорията за секвоята“, както бе започнала да се нарича по онова време тя (тъй като времевите струни се увиваха около частиците светлина подобно на кръговете около централната част на ствола на това дърво), е красива, но непродуктивна. Вероятно поради факта, че Бланес беше от Мадрид, критиките от Мадрид се позабавиха, но може би поради същото обстоятелство, когато се надигнаха, бяха още по-остри: един известен професор от университета „Комплутенсе“ окачестви теорията като „фантасмагорични врели-некипели, лишени от каквато и да било материална основа“. В чужбина съдбата на теорията не беше по-добра, при все че специалисти в областта на теорията за струните, като Едуард Уитен от Принстън и Нумрун Вафа от Харвард, продължаваха да твърдят, че това може би е интелектуална революция, сравнима с предизвиканата от самата теория за струните. Стивън Хокинг от инвалидния си стол в Кеймбридж бе един от малцината, които дискретно се изказаха в защита на Бланес и допринесоха за разпространение на идеите му. Когато му задаваха въпроси по темата, прочутият физик обикновено отговаряше с характерната за него ироничност, произнесена с безизразната и студена тоналност на гласовия му синтезайзер: „Въпреки че мнозина биха искали да я отсекат, секвоята на професор Бланес продължава да ни подслонява под сянката си.“