Единствен Бланес нищо не казваше. Необяснимото му мълчание продължи почти десет години, през които оглавяваше лабораторията, чието ръководство бе овакантено от неговия приятел и наставник Алберт Гросман, който се беше пенсионирал. Благодарение на голямата си математическа красота и на своите фантастични възможности, теорията за секвоята не престана да интересува учените, но и не можа да бъде доказана. Премина в онова състояние, познато като „ще видим“, в което науката прибира някои идеи в хладилника на историята. Бланес отказваше да говори публично за своята теория и мнозина започнаха да мислят, че той се срамува от грешките си. И точно тогава, в края на 2004 година, бе оповестен курсът — първият в света, който Бланес щеше да посвети на своята „секвоя“. Бе избрал не друго място, а Испания и по-конкретно Мадрид. Частното учебно заведение „Алигиери“ поемаше разходите и приемаше необикновените изисквания на учения — курсът да се проведе през юли 2005 година, лекциите да са на испански и да бъдат допуснати двайсет участници след строг подбор посредством международен изпит върху теорията за струните, некомутативна геометрия и топология. По принцип курсът беше замислен за дипломирани физици, но студентите, които завършваха следването си през годината на провеждане на изпита, можеха да се явят с писмена препоръка от преподавателите си по теоретична физика. По този начин бяха кандидатствали завършващи като Елиса студенти.
Защо Бланес беше чакал толкова дълго, докато предложи първите си лекции върху лансираната от него теория? И защо беше избрал точно определен месец за това? Елиса не знаеше, но и не изгаряше от желание да научи. Важното беше, че се чувстваше безкрайно щастлива в онзи първи ден от този уникален и така дълго жадуван курс.
Въпреки това в края на първото занятие мнението й коренно се промени.
Тя беше една от първите, които си тръгнаха. Затвори учебниците и папката си шумно и изхвръкна от аудиторията, без дори да понечи да прибере записките си в раницата.
Докато слизаше по стръмната уличка надолу към спирката на автобуса, чу глас:
— Извинявай…, искаш ли да те закарам донякъде?
Беше толкова замаяна, че дори не бе забелязала колата до себе си. Отвътре надничаше, подобно на странна костенурка, главата на Виктор „Ленън“ Лопера.
— Благодаря, отивам доста далеч — каза Елиса с неохота.
— Къде?
— „Клаудио Коельо“.
— Ами… ще те закарам, ако искаш. Аз… отивам в центъра.
Нямаше никакво желание да разговаря с този тип, но после реши, че това може да я разсее.
Качи се в мръсната кола, претъпкана с книжа и книги и просмукана от миризмата на овехтяла тапицерия. Лопера караше бавно и предпазливо, точно така, както говореше. Въпреки това изглеждаше много доволен, че Елиса е с него, и започна да се оживява. Както се случва с всички заклети срамежливковци, бърборенето му изведнъж излезе извън контрол.
— Как ти се струва това, дето го каза в началото за действителността? „Уравненията представляват действителността“… Е, щом той го казва… Не знам, на мен ми се струва, че това е доста преувеличен позитивистичен редукционизъм. Отхвърля възможността за достигане на истини чрез просветление или интуитивно, както е в основата например на религиозните вярвания или на обикновеното мислене… А това е погрешно… Всъщност предполагам, че твърди това, защото е атеист… Но, честно казано, не смятам, че религиозната вяра е несъвместима с научните доказателства… Просто се намират на различни нива, както учеше Айнщайн. Човек не може…