Спря на едно кръстовище и изчака, докато колите се изтеглят, сетне продължи да кара и да говори сам на себе си. — Човек не може да превърне метафизичните си преживявания в химически реакции. Това би било абсурдно. Хайзенберг твърдеше…
Тя престана да го слуша и се задоволи да гледа пътя, измънквайки нещо от време на време. Но ненадейно Лопера прошепна.
— И аз забелязах. Искам да кажа начина, по който се държеше с теб.
Усети бузите си да пламват и отново изпита желание да се разплаче при спомена за това.
Бланес беше задал няколко въпроса на класа, но беше избрал, за да чуе отговора, един курсист, седнал през две места вдясно от нея, който вдигаше ръка едновременно с нея.
Валенте Шарпе.
В един момент се случи нещо особено. Бланес зададе въпрос и само тя вдигна ръка. Въпреки това, вместо да й даде думата, ученият взе да насърчава другите да отговорят: „Хайде, какво става с вас, господа? Да не би да ни е страх, че ще загубите дипломите си, ако сгрешите?“ Изминаха няколко натежали от напрежение секунди и Бланес отново посочи към същото място. Елиса пак чу онзи равен, спокоен, донякъде развеселен глас с лек чуждестранен акцент: „В този мащаб не съществува валидна геометрия поради явлението, наречено квантова пяна.“ „Много добре, господин Валенте.“
Валенте Шарпе.
Петте години, през които беше първа във випуска, бяха изострили до лудост стремежа на Елиса да се състезава. В света на науката беше невъзможно да си пръв, без ужасяващото усилие, подобно на хищник, систематично да елиминираш своите съперници. По тази причина абсурдното пренебрежение на Бланес представляваше за нея непоносимо мъчение. Не искаше да покаже наранената си гордост пред свой колега, но беше стигнала предела на силите си.
— Оставам с чувството, че той дори не ме забелязва — изрече през зъби, преглъщайки сълзите си.
— Аз мисля… че те вижда, и още как — отвърна Лопера.
Тя го погледна.
— Искам да кажа… — опита се да обясни той. — Мисля… че те е видял и си е казал: „Момиче, което е толкова… толкова… не може да бъде едновременно с това много…“ Тоест става дума за мъжкарски предразсъдък. Вероятно не знае, че ти се класира първа на изпита. Не знае как се казваш. Смята, че Елиса Робледо е… Абе, че не може да е като теб.
— Каква съм аз? — Не искаше да го пита това, но вече й беше все едно дали постъпва жестоко, или не.
— Предполагам, че тези неща не са несъвместими… — каза Лопера, избягвайки отговора, сякаш говореше сам на себе си. — Въпреки че генетически се срещат доста рядко заедно… Красотата и интелектът, искам да кажа… Почти никога не вървят ръка за ръка. При все че има изключения… Ричард Фейнман е бил много красив, нали? Така казват. Рик също е… по свой начин, нали така? Малко… не мислиш ли?
— Рик?
— Рик Валенте, приятелят ми. Наричам го така, откакто се познаваме. Не помниш ли, че ти го показах вчера на тържеството? Рик Валенте…
Само споменаването на това име беше достатъчно да накара Елиса да стисне зъби. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе… В мозъка й тези презимена звучаха някак металически, подобно на острието на електрически трион, който разрязваше гордостта й. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе…
— Той също обединява и двете неща: привлекателен е и заедно с това умен — като теб — продължи Лопера, явно не забелязващ нейните чувства. — Но освен това знае… знае как да сложи хората в малкото си джобче, ти не видя ли? Преподавателите ги омагьосва все едно е хипнотизатор ма змии. Е, не само тях. — От гърлото му излезе някакво гъргорене, подобно на смях. (Елиса нерядко щеше да чува смеха на Виктор през следващите години и той щеше да започне да й харесва, но в този момент й се стори противен.) — Момичетата — също. Да, да, и тях… И още как…
Говориш за него така, все едно не си му приятел.
— Как така все едно не съм…? — Стори й се, че чу поскърцването на твърдия диск на Лопера, докато преработваше този обикновен коментар. — Разбира се, че съм… Тоест, бях… Запознахме се в училище, после следвахме заедно.
Но стана така, че Рик спечели една от онези „суперстипендии“ и замина за Оксфорд, късметлията, за катедрата на Роджър Пенроуз, и престанахме да се виждаме… Има намерение да се върне в Англия след курса на Бланес… ако, разбира се, Бланес не го отведе със себе си в Цюрих.