Усмивката върху месестите устни на Лопера, докато произнасяше тези думи, не се хареса на Елиса. Най-черните й мисли отново нахлуха в главата й — усети се наново сломена, почти безжизнена. Естествено, че Бланес ще избере Валенте Шарпе.
От четири години не се бяхме виждали… — продължи Лопера. — Не знам, като че ли ми се струва някак променен… Станал е по-… по-уверен в себе си. Трябва да се признае, че е гениален, гениален на куб, син и внук ма гении: баща му е крип… криптограф и работи във Вашингтон, в не знам си кой център за национална сигурност… Майка му е американка и преподава математика в Балтимор. Миналата година беше номинирана за ордена „Фийлдс“.
Противно на волята си, Елиса бе впечатлена. Орденът „Фийлдс“ беше нещо като Нобелова награда за математика и всяка година с него биваха отличени в Съединените щати най-добрите математици в света. Запита се как ли би се чувствала тя, ако майка й беше номинирана за „Фийлдс“. В този момент единственото, което изпитваше, беше ярост.
— Разведени са. А братът на майката…
— Е Нобелов лауреат по химия? — прекъсна го Елиса, съзнавайки своето злорадство. — Или пък може би е Нилс Бор?
Лопера отново издаде онзи тайнствен звук, който трябваше да бъде смях.
— Не, програмист е в „Майкрософт“ в Калифорния… Исках да кажа, че Рик се е учил от всички тях. Той е като попивателна, наистина. Струва ти се, че не те слуша, а той в това време анализира всичко, което казваш или правиш… Истинска машина. Къде точно на „Клаудио Коельо“ да те оставя?
Елиса каза, че не е необходимо да я кара до дома й, но Лопера настоя. Заклещени в мадридското обедно задръстване, те скоро прекратиха малката препирня и дори имаха достатъчно време да помълчат. Върху жабката пред себе си, под папки с измачкани ръбове, тя забеляза две книги. Прочете заглавието на едната: Математически игри и главоблъсканици. Втората беше обемиста и се наричаше Физика и вяра. Научната и религиозната истина.
Поемайки по „Клаудио Коельо“, Лопера наруши мълчанието и каза:
— Рик доста се сдуха, като видя, че си го минала на приемния изпит за курса. — И за пореден път издаде онова свое подобие на смях.
— Наистина ли?
— Че как! Не умее да губи. Никак не умее да губи. — И неочаквано изражението на Лопера се промени, сякаш се беше сетил за нещо друго, нещо, което досега не му беше хрумвало. — Внимавай — добави.
— За какво?
— С Рик. Много внимавай.
— Защо? Да не би да е способен да повлияе на журито и да не ми дадат ордена „Фийлдс“?
Лопера не обърна внимание на ироничната й забележка.
— Не, чисто и просто не понася да губи. — Спря колата. — Това ли е твоята врата?
— Да, благодаря. Слушай, защо ми каза да внимавам? Какво може да ми направи?
Той не я гледаше. Седеше втренчил поглед напред, като че ли караше.
— Нищо. Само исках да кажа, че… остана много изненадан от това, че си първа.
— Защото съм момиче ли? — попита тя с леден гняв. — Затова ли?
Виктор изглеждаше засрамен.
Може би. Не е свикнал да… е, добре — да бъде втори. Елиса прехапа езика си, за да не отвърне. Аз също, изрече наум. — Но ти не се притеснявай — продължи той, сякаш искайки да я окуражи или пък да смени темата. — Сигурен съм, че Бланес ще съумее да те оцени… Прекалено добър е, за да не цени добрите.
Тези думи смекчиха донякъде гнева й и тя прости на Лопера. Докато влизаше в сградата си помисли, че е била малко груба с него и се обърна, за да се сбогуват, ала Лопера вече си беше тръгнал. Остана неподвижна още за миг, вглъбена в мислите си.
Сцената й беше припомнила случилото се предната вечер с Хавиер Малдонадо. Почти като по рефлекс огледа улицата, но не видя никого да я шпионира. Както и никого с прошарени коси и мустаци. Алберт Айнщайн, естествено, Айнщайн е дядо на Валенте и снощи ме шпионираше.
Усмихна се и се запъти към асансьора. Реши, че е било случайно. Случайностите съществуваха — математиката дори им отреждаше вероятностите. Двама мъже с известна физическа прилика помежду си я гледат в една и съща вечер. Защо не? Само някакъв параноик би блъскал главата си над подобно нещо.
Докато се качваше с асансьора, си припомни странното предупреждение на Виктор Лопера.
„Внимавай с Рик.“
Какъв абсурд. Та Валенте изобщо не й обръщаше внимание. През днешния първи учебен ден не я беше погледнал нито веднъж.