Стана й студено. Потърка голите си ръце. От друга страна това, което изпитваше, беше просто студ, не се чувстваше разстроена. Струваше й се, че е добре да говори за това. Нали никому преди не го беше разказвала.
— Сега отново живея с майка си — добави. — Но всяка си има територия и се стараем да не прекрачваме разделителната линия.
Малдонадо рисуваше кръгове върху хартията. Елиса си даде сметка, че първоначалното напрежение заплашваше да се върне. Реши да смени тона.
— Ама не ме мисли, времето, което прекарах сама в Мадрид, ми се отрази чудесно — даде ми възможност да опозная по-добре дядо си, който е най-прекрасният човек на света. Бил е учител и обожава историята. Разказваше ми любопитни факти за древни цивилизации и ми показваше илюстрации от книги…
Тази тема като че ли заинтересува Малдонадо, който отново взе да си записва.
— Обичаш ли историята? — попита.
— Много, благодарение на дядо. Въпреки че познанията ми са повече от скромни.
— Коя е любимата ти историческа епоха?
— Не зная… — Елиса се замисли. — Древните цивилизации ме очароват: египтяни, гърци, римляни… Дядо ми се прехласваше по Римската империя. Като се замисли човек за тези хора, оставили толкова следи и изчезнали завинаги…
— Е, и?
— Не знам. Привлича ме.
— Привлича те миналото?
— А кого не го привлича? То е… като нещо, което завинаги сме загубили, не е ли така?
— Всъщност — подметна Малдонадо, сякаш ставаше дума за данни, за които бе пропуснал да попита — не сме говорили за религиозните ти убеждения… Вярваш ли в Бог, Елиса?
— Не. Вече ти казах, че семейството на баща ми са били ревностни католици, но дядо ми беше достатъчно интелигентен, за да не ми дотяга с това: възпита в мен просто ценности. Никога не съм вярвала в никакъв Бог, дори и като дете. А сега, макар и да ти се стори странно, се възприемам повече като християнка, отколкото като вярваща… Вярвам, че трябва да помагаме на другите, вярвам в саможертвата и в свободата, в почти всичко, проповядвано от Христос, но не и в Бог.
— Защо трябва да ми се струва странно?
— Звучи особено, не си ли съгласен?
— Не вярваш ли, че Христос е Божи син?
— По никакъв начин. Казах ти вече, че не вярвам в Бог. Вярвам, че Исус Христос е бил много добър и много смел човек и е внушил ценности…
— Както дядо ти.
— Да. Но е имал по-лош късмет от него. Убили са го заради идеите му. Ето в това вярвам: да умреш за своите идеи.
Малдонадо записваше. Изведнъж тя си помисли, че тези така специфични въпроси са породени от лична причина, която няма нищо общо с въпросника. Готвеше се да му го каже, когато видя, че той прибира химикалката.
— Аз свърших — каза Малдонадо. — Какво ще кажеш да се поразходим?
Повървяха до „Сол“19. Беше първата юлска събота, вечерта бе топла и хората пълнеха площада, изсипвайки се от големите магазини, които вече затваряха. След кратко мълчание, през което тя се направи, че вниманието й е погълнато от това да не се блъска в тълпата и да съзерцава статуята на Карлос III, вместо да говори, чу Малдонадо да казва:
— А как вървят нещата с Бланес?
Точно от този въпрос се беше страхувала. Искреността я задължаваше да отговори, че гордостта й не само е наранена, а в състояние на кома, изоставена в линейка някъде в глъбините на нейната личност. Тя вече не се стремеше да изпъкне, нито вдигаше ръка, независимо от въпроса. Задоволяваше се да слуша и да учи. Валенте Шарпе (с когото все още не бяха разменили нито един поглед) печелеше все повече преднина. Колегите от курса взеха да го питат, когато имаха нещо неясно, все едно че беше самият Бланес или пък дясната му ръка. И ако все още не беше се превърнал в такава, бе на път да го стори, защото самият Бланес се обръщаше понякога към него. „Няма ли нищо да кажете, Валенте?“ И Валенте Шарпе отговаряше със съкрушителна точност.