Понякога нещо в нея будеше безпокойство. Не беше нищо конкретно: може би начинът, по който гледаше, някаква светлина, затулена в дъното на кафявите й зеници, или смесицата от усещания, които оставяше у събеседника след кратка размяна на думи. Човек би казал, че крие никаква тайна. Тези, които я познаваха най-добре — колегата й преподавател Виктор Лопера и Нориега, ръководителят на катедрата, — смятаха, че може би е за предпочитане Елиса никога да не разкрива въпросната тайна. Има хора, които, при все че не са представлявали нищо особено в нашия живот и от които пазим само един-два незначителни спомена, по една или друга причина остават незабравими. Елиса Робледо беше такъв човек и всички желаеха да си остане такава.
Едно забележително изключение можеше да бъде видяно в лицето на Виктор Лопера — също преподавател по теоретична физика в „Алигиери“, и един от малцината истински приятели на Елиса, който понякога биваше обзет от спешна необходимост да разбули тайната й. Виктор беше изпитвал на няколко пъти подобно изкушение — последният бе преди една година, през април 2014 година, когато катедрата реши да изненада Елиса с празнично тържество по случай рождения й ден.
Идеята беше на Тереса, секретарката на Нориега, но всички членове на катедрата и дори няколко студенти я подкрепиха. Прекараха почти месец в подготовка, обзети от ентусиазъм, сякаш за тях това беше най-подходящият начин да проникнат в магическия кръг около Елиса и да се докоснат до неговата изплъзваща се повърхност. Купиха свещички, изобразяващи числото трийсет и две, торта, балони, огромно плюшено мече и няколко бутилки шампанско, които ръководителят щедро достави. Заключиха се в стаята за преподаватели, украсиха я набързо, дръпнаха завесите и угасиха лампите. Когато Елиса пристигна във факултета, един подучен портиер й съобщи, че има „спешно заседание“. Останалите чакаха, притаени в мрака. Вратата се отвори и силуетът на залитащата в тъмното Елиса се очерта на прага с късата жилетка, прилепнал панталон и дълга черна коса. Тогава избухнаха ръкопляскания и смях и лампите светнаха, а Рафа — един от отличните й студенти, записа смущението на младата преподавателка с една от онези видеокамери последно поколение, която едва ли беше по-голяма от собствените му очи.
Самото тържество беше кратко и изобщо не помогна да се проникне в „мистерията Елиса“; Нориега произнесе прочувствено слово, изпяха обичайните за случая песни и Тереса развя пред камерата шеговит плакат, нарисуван от брат й, който беше график, с карикатури на Исак Нютон, Алберт Айнщайн, Стивън Хокинг и Елиса Робледо, отхапали от един и същи сладкиш. Всички се възползваха от възможността да изразят обичта си към Елиса и да й покажат, че с радост я приемат, без да й искат нищо в замяна, освен да си остане същата изкусителна загадка, с която вече бяха свикнали. Елиса беше, както винаги, съвършена: с точно премерена изненада и щастие, изписани на лицето й, и дори с известна доза вълнение, просветващо в очите й. На видеозаписа, със своя възхитителен външен вид, очертан от жилетката и панталона, тя можеше да мине за студентка, или за почетен патрон на знаменателно събитие…, или за порнозвезда с първия си „Оскар“ в ръка, както шепнеше Рафа на приятелите си после: „Айнщайн и Мерилин Монро най-сетне събрани заедно в една и съща личност“, не преставаше да повтаря.