В петък реши да възприеме напълно противоположна на досегашната си тактика в часовете на Бланес.
— Досещате ли се как може да се реши това?
Бланес сочеше едно уравнение, написано със сбития му и ситен почерк. Ала Елиса и останалите курсисти четяха въпросните символи, сякаш ставаше дума за текст на испански език и знаеха много добре, че те изразяват Основния въпрос в теорията: „Как да бъдат идентифицирани и изолирани финитни ограничени времеви струни само с един край?“
Това беше умопомрачителен въпрос. Математически се доказваше, че времевите струни са лишени от единия от двата края. За да приведе пример за нещо подобно, Бланес начерта една линия на дъската и помоли курсистите да си представят, че е парче свободен конец върху маса: единият от краищата му би бил „бъдещето“, а другият — „миналото“. Конецът би се движил към „бъдещето“ и той отбеляза това със стрелка. Нямаше как да е по друг начин, тъй като според резултатите от уравненията краят за „миналото“, противоположният край, другият край на конеца чисто и просто не съществуваше и в това се състоеше прословутото обяснение на факта, че времето се движи в една посока, което бе донесло такава слава на Бланес. Бланес представи извода си, като изписа въпросителен знак: не съществуваше никакъв свободен край, който би могъл да бъде идентифициран като „минало“.
Но най-невероятното, това, което разбиваше на пух и прах всеки опит за прилагане на логиката, беше следното: макар и лишена от един край, времевата струна не беше безкрайна.
Краят, съответстващ на „миналото“, имаше край, ала този край не представляваше предел.
Този парадокс предизвикваше у Елиса някакво сладостно замайване. Винаги се чувстваше така, когато долавяше да проблясва като в просветление някоя от странностите в света. Нима беше възможно действителността да е съставена в най-съкровената си интимност от лудости, подобни на отрязъци от струни с краища, които не представляваха край?
Във всеки случай й се струваше, че знае отговора на въпроса, зададен от Бланес. Дори не й беше нужно да го записва в тетрадката — вкъщи вече го беше развила и изводите бяха в главата й.
Преглътна и сигурна в себе си, реши да поеме риска.
Двайсет чифта очи бяха приковани към дъската, но само една ръка се вдигна веднага.
Ръката на Валенте Шарпе.
— Слушаме ви, Валенте — усмихна се Бланес.
— Ако съществуваха възли в междинните участъци на всяка струна, бихме могли да ги идентифицираме посредством дискретни количества енергия. Дори да ги изолираме, ако енергията е достатъчна, за да развържем възлите. С една дума… — и последва порой от математически термини.
Възцари се тишина, когато изложението приключи. Целият клас, дори и Бланес, изглеждаха поразени.
Не от Валенте беше дошъл този отговор. Подобно на кукла, управлявана от вентролог, младежът бе понечил да заговори, но друг глас, през две места наляво от него беше взел думата, прекъсвайки го.
Всички се вторачиха в Елиса. Тя гледаше единствено Бланес. Чуваше как бие сърцето й, а страните й пламтяха така, сякаш вместо уравнения, беше нашепвала любовни слова. Зачака последиците, докато се стараеше да издържи на тези притворени очи, втренчени неподвижно в нея (характерен за Бланес поглед, който й напомняше за стария холивудски актьор Робърт Мичъм21), със спокойствие, което й се струваше невероятно. Въпреки това, ако в друга ситуация страстният й темперамент би представлявал нейния най-голям недостатък, в този момент той се превръщаше в нейно предимство — тя смяташе, че е права и беше твърдо решена да се бори, какъвто и да беше противникът.
— Не мисля, че ви видях да искате думата, госпожице… — изрече Бланес с глас толкова безизразен, колкото и лицето му, но с известна твърдост. Тишината натежа още повече.
— Робледо — отвърна Елиса. — И не ме видяхте да искам думата, защото не го сторих. От една седмица я искам, а вие като че ли не ме забелязвате и затова днес предпочетох направо да говоря.
Вратовете се извръщаха ту към Бланес, ту към Елиса с такова настървение, сякаш двама тенисисти си оспорваха последните секунди от решаващ сет. Тогава Бланес отново се обърна към Валенте и се усмихна.
— Слушаме ви, Валенте — повтори.
Подчертано слаб, с изпъкнали под бледата кожа кокали, Валенте, подобен на ледена статуя, седнала на чина, отговори незабавно със силен и ясен глас.
21
Американски филмов артист и певец (1917–1997), номиниран за наградата „Оскар“ за второстепенна мъжка роля. Изпъква като главен герой в жанра, познат като „черно кино“, и е смятан за предвестник на антигероя, наложил се в киното през 50-те и 60-те години на миналия век. — Б.пр.