Безполезно беше. Нямаше нито сили, нито желание да се бори. Обърна се, ала спря, защото майка й продължи:
— Колко различно би било мнението на хората за теб, ако узнаеха истината!
— Кажи я де!
— Че си като дете — каза майка й невъзмутимо. Никога не повишаваше тон. Елиса знаеше, че ако тя е добра в математическите изчисления, Марта Моранде беше ненадмината в премерване на емоциите. — Че си на двайсет и три години, а все още се държиш като дете, което не го е грижа за външния му вид, за стабилна работа, нито за отношения и връзки с хората…
Дете. Думите я удариха като с юмрук в стомаха. Какво друго да се очаква от едно дете, ако не детински реакции в клас.
— Искаш ли да ти плащам наем? — процеди през зъби.
Майка й онемя за миг. Но сетне отвърна напълно спокойно.
— Много добре знаеш, че не става дума за това. Знаеш, че единственото ми желание е да живееш, стъпвайки по земята, Елиса. Рано или късно ще осъзнаеш, че светът не е като да си лягаш в онази твоя стая-кочина, да учиш математика и да се разхождаш полугола из къщата, докато се храниш…
Затръшна вратата, пресичайки този влудяващо равен глас.
Постоя известно време подпряла вратата, сякаш майка й се готвеше да я повали с удар. Вместо това обаче чу как токчетата на скъпите обувки се отдалечават, губейки се в безкрая. Тогава погледна изпълнените с уравнения листове и книги, пръснати по леглото й, и се успокои малко. Само видът им й действаше отпускащо.
Изведнъж застина.
Стори й се, че разбира смисъла на онези съобщения.
Седна на бюрото, взе хартия, линия и молив.
Фигури, възседнати от други фигури. Войникът и момичето.
Направи скица, следвайки същия модел: човече носи друго човече, седнало на гърба му. С остър молив очерта фи квадрата, които обхващаха фигурите, а в центъра остави триъгълник. Загледа се в резултата.
С нова гума грижливо изтри фигурите, като се стараеше възможно най-малко да променя линиите, които беше очертала отдолу. Накрая възстанови сегментите, които неволно беше изтрила.
Всеки студент по математика много добре познаваше този чертеж. Това беше известният постулат номер четирийсет и седем от първия том на „Елементи“ на Евклид, където гениалният гръцки математик предлагаше елегантен начин за доказване теоремата на Питагор. Лесно беше да се докаже, че сборът от лицата на горните квадрати е равен на лицето на долния.
През вековете доказателството на Евклид беше добило популярност сред математиците посредством символични и загатващи рисунки, между които изпъкваше изображението на войник, понесъл любимата си на гръб върху стол: тази рисунка, позната като „стола на булката“, й даваше ключ към загадката. Разбра, че останалите фигури са взети от художествен албум, свързан с математиката (а не с еротиката). Дори си спомни, че по някакъв повод бе виждала подобна книга.
Ако си такъв, какъвто мислиш, че си, ще го разбереш.
Изтръпна. Можеше ли да е вярно това, за което си мислеше?
Човек без задълбочени математически познания като нея не би открил подобна връзка между фигурите. Анонимният подател искаше да обозначи, че единствено човек като нея би бил способен да намери решението. Изводът й се стори очевиден.
Съобщението е предназначено за мен.
Но какъв е неговият смисъл?
Евклид.
Тази нова мисъл и възможностите, скрити в нея, я замаяха.
Пусна компютъра, после търсачката и влезе в мрежата. Отвори сайта на mercuryfriend.net и прегледа списъка с рекламираните барове и клубове.
Устата й пресъхна.
Рекламата на бар „Евклид“ привидно приличаше на всички останали. Името на локала беше изписано с едри червени букви и се виждаше добавен следният текст: „Подходящо място за интимни срещи“. Ала отдолу имаше и друго:
Петък 8 юли в 23:15 ч. Специален прием: ела и ще поговорим. Ще ти бъде интересно.
Дишаше с усилие.
Петък 8 юли беше днес.
8
— Не знаех, че ще излизаш тази вечер — каза майка й, разлиствайки някакво списание пред телевизора и оглеждайки я внимателно над очилата си за четене.
Ще се срещнем с един приятел — излъга. А може би не. Все още не знаеше.
С онзи студент по журналистика ли? Радвам се. Добре е за теб да имаш повече познати.