Прочете основното в новината за секунди. Но тези секунди се проточиха цяла вечност, през която едва ли си даде сметка, че студентите, замлъкнали в очакване да продължи, започваха да осъзнават, че се случва нещо странно — имаше побутвания с лакът, прочистване на гласове, глави, които недоумяващо се обръщаха към другарите…
Една нова Елиса вдигна поглед и се изправи срещу мълчаливото очакване, което беше предизвикала.
— Ммм…, представете си, че прегъна повърхнината в тази точка — продължи, без да трепне, с безизразния глас на автоматичен пилот.
Без да разбере как, продължи обясненията си. Изписа дъската с уравнения, реши ги без грешка, зададе въпроси и даде още примери. Това беше много личен и свръхчовешки подвиг, който никой като че ли не забеляза. А може би да? Питаше се дали внимателната Йоланда, която зорко я следеше от първия ред, беше доловила част от паниката, която я сковаваше.
— Ще спрем дотук — каза пет минути преди края на часа. И добави, като изтръпна при иронията на собствените си думи: — Предупреждавам ви, че оттук нататък всичко става доста по-сложно.
Кабинетът й беше в края на коридора. За щастие колегите й бяха в час и не срещна никого по пътя. Влезе, заключи се отвътре, седна на бюрото и за малко да изтръгне страницата, докато зачете с тревожността на някой, който преглежда списък на починали лица и се моли да не открие името на любим човек в него, но заедно с това е сигурен, че накрая все пак ще се появи точното име, напълно четливо, сякаш изписано нарочно в друг цвят.
Известието не съдържаше почти никакви данни, освен вероятната дата на събитието: въпреки че то бе разкрито на следващия ден, всичко сочеше, че се е случило през нощта на понеделник срещу вторник, на 9 март 2015 година. Завчера.
Усети, че не й достига въздух.
В този миг зад светлото матово стъкло на вратата се появи сянка.
Независимо че знаеше, че няма нищо необичайно в това (беше портиерът или някой колега), Елиса стана от стола неспособна да промълви нито дума.
Ето го, идва за теб.
Сянката остана неподвижна зад стъклото. Чу се звук в ключалката.
Елиса не беше страхлива жена, напротив, но в онзи миг дори усмивката на дете беше в състояние да я изплаши. Усети студена повърхност до гърба и седалището си и си даде сметка, че в отстъплението си назад беше опряла стената. Дългите и влажни черни коси закриваха наполовина обляното й в пот лице.
Най-сетне вратата се отвори.
Има страх, който прилича на смърт с размазани очертания; смърт, нахвърляна върху скица, която за миг ни оставя без глас, без поглед, без жизнени функции и ние преставаме да дишаме, неспособни сме да мислим, сърцето ни спира да бие. Точно такъв ужасен миг беше това за Елиса. Като я видя, мъжът се стресна. Беше Педро, един от портиерите. Държеше връзка ключове и сноп писма.
— Извинете, помислих, че няма никого. Понеже никога не идвате тук след лекциите… Мога ли да вляза? Нося ви пощата.
Елиса промърмори нещо, портиерът се усмихна, влезе и остави писмата на бюрото. После си тръгна, като хвърли поглед на отворения вестник и на Елиса. Това беше без значение за нея. Всъщност това внезапно нахълтване й бе помогнало да отърси ужаса от себе си.
Изведнъж разбра какво трябваше да стори.
Сгъна вестника, прибра го в чантата си, прегледа отгоре-отгоре пощата (вътрешни съобщения и известия от други университети, с които поддържаше контакт — нищо важно за момента) и излезе от кабинета.
Преди всичко трябваше да спаси живота си.
2
Кабинетът на Виктор Лопера беше срещу нейния. Виктор, който току-що беше дошъл, е кротко удоволствие фотокопираше главоблъсканицата от сутрешния вестник. Колекционираше подобни загадки за през свободното време и имаше цели албуми, изпълнени с успешно решени задачи, извадени от интернет, вестници и списания. Фотокопието тъкмо излизаше готово, когато чу почукване на вратата.
— Да?
— При вида на Елиса спокойното изражение на лицето му почти не се промени: гъстите му черни вежди се повдигнаха леко, а ъгълчетата на устата му отпуснаха малко чертите на голобрадото му лице зад очилата в жест, който, вписан в поведенческата скала на своя притежател, можеше да мине за подобие на усмивка.
Елиса вече беше свикнала с характера на своя колега. Въпреки стеснителността си, Виктор много й допадаше. Той беше един от хората, на които тя имаше най-голямо доверие. Въпреки че сега точно можеше да й помогне по един-единствен начин.