Остави телефона на седалката и продължи да кара. Десет минути по-късно паркира в гаража на жилищния си блок на улица „Силвано“. Отказа се от асансьора и изкачи пеша трите етажа до своя апартамент.
При все че беше убедена в безполезността на това действие, заключи блиндираната врата (беше я поставила преди три години срещу цяло състояние) с четирите шипа и магнитната верига и включи алармата. Сетне обходи къщата и затвори металните електронни щори, като не пропусна дори и онази, която гледаше към вътрешния двор откъм кухнята. Едновременно с това запали всички лампи. Преди да приключи, открехна щорите в трапезарията и погледна на улицата.
Колите минаваха, хората се плъзгаха като в аквариум, където всички шумове бяха приглушени, видя бадемови дървета и изрисувани стени. Животът продължаваше. Не забеляза никого, който да й направи специално впечатление. Спусна и последната щора.
Запали също лампите в банята и кухнята, както и в стаята за спорт, която беше без прозорци. Не забрави и малките лампи на нощните шкафчета от двете страни на неоправеното легло, отрупано със списания и записки по физика и математика.
Кълбо от черна коприна се въргаляше до леглото. Предната нощ се беше отдала на любимата си игра с господин Белооки и още не беше разтребила разпиляното по пода бельо. Вдигна топката плат цялата изтръпнала (в този миг мисълта за „играта й“ я караше да изтръпва повече от всякога) и я прибра, без да я сгъва, в едно от чекмеджетата на скрина. Преди да излезе спря пред голямата картина в рамка, на която се виждаше изобразена снимка на Луната — първото, което виждаше всяка сутрин при събуждане; натисна ключа, вграден в рамката: спътникът се освети в бяла, фосфоресцираща тоналност. Върна се в трапезарията и запали всички останали лампи от централния ключ — лампиона и декоративните светлини на етажерката… Погрижи се и за двете специални лампи, които работеха със зареждащи се батерии.
На стационарния й телефон мигаха съобщения за две обаждания. Изслуша ги със затаен дъх. Едното беше от научно издателство, за чието списание тя бе абонирана, а другото от жената, която й помагаше в домакинството и на която плащаше на час. Елиса я викаше само когато и тя самата си беше вкъщи, тъй като не желаеше никой да навлиза в интимното пространство на живота й. Жената искаше да променят деня, защото трябвало да иде на лекар. Елиса не й се обади, а чисто и просто изтри съобщението.
После включи четирийсетинчовия екран на цифровия телевизор. По многобройните новинарски канали предаваха метеорологични прогнози, спорт и икономически данни. Отвори една диалогова кутия, изписа с клавишите няколко ключови думи и телевизорът започна автоматично да търси новината, която я интересуваше, но без резултат. Остави телевизора на новините на Си Ен Ен на английски и намали звука.
Помисли малко и изтича в кухнята, където отвори едно електронно чекмедже под програматора на температурата. Намери това, което търсеше, на дъното. Беше го купила преди една година точно с тази единствена цел, въпреки че беше убедена в безполезността и на тази мярка.
Вгледа се за миг в изпълнените си с ужас очи, отразени в стоманената повърхност на касапския нож.
Чакаше.
Беше се върнала в трапезарията и след като се увери, че телефонът работи, а мобилният й е зареден, седна на фотьойла пред телевизора с ножа в скута.
Тя чакаше.
Голямото плюшено мече, подарено й от колегите за нейния рожден ден предната година, беше в ъгъла на дивана срещу нея. На врата му имаше лигавник с надпис „Честит Рожден Ден“, избродиран в червено, а отдолу се виждаше емблемата на университета „Алигиери“ (орловият профил на Данте). На корема му със златни букви се четеше девизът на университета: „До днес не е браздена тук водата“1. Пластмасовите му очи като че ли шпионираха Елиса, а сърцевидната му уста сякаш й говореше.
Каквото и да правиш, колкото и да се предпазваш, лъжеш сама себе си и се заблуждаваш, че си защитена. Истината е, че си мъртва.
Извърна поглед към екрана, където представяха изстрелването на нова космическа европейска сонда.
Мъртва си, Елиса. Мъртва, като останалите.
Писъкът на телефона я накара почти да скочи от креслото. И тогава й хрумна нещо, което я изненада: протегна ръка без колебание и вдигна слушалката в състояние, много близко до абсолютното спокойствие. Сега, когато най-сетне идваше обаждането, тя се чувстваше невероятно успокоена. Гласът й изобщо не трепна, когато отговори.
1
Преводът от италиански е на Иван Иванов и Любен Любенов (Данте Алигиери. „Божествена комедия“. Народна култура, 1975 г.). — Б.пр.