— Ало?
Цяла вечност не последва нищо. После чу:
— Елиса? Виктор е…
Разочарованието я стъписа. Чувстваше се като че ли беше събирала всичките си сили в очакване да поеме удара и изведнъж се оказваше, че борбата е отменена. Пое дъх, а в това време някаква безумна вълна на омраза към приятеля й взе да набъбва в нея. Виктор нямаше вина за нищо, но в онзи миг неговият глас беше последното, което тя желаеше да чуе. Остави ме, остави ме, затвори и ме остави.
— Исках да разбера как си… Стори ми се… Всъщност изглеждаше зле. Знаеш…
— Добре съм, не се тревожи. Просто ме боли главата… Мисля, че дори не е грип.
— Радвам се. — Прочистване на гласа. Пауза. Мудността на Виктор, с която бе свикнала, сега я вбесяваше. — Въпросът със семинара е уреден. Нориега казва, че няма проблем. Ако не можеш тази седмица… просто… предупреди отрано Тереса…
— Добре. Много ти благодаря, Виктор.
Запита се какво ли би казал Виктор, ако я видеше сега — обляна в пот, трепереща, свита в креслото, сграбчила нож с четирийсет и пет сантиметрово острие от неръждаема стомана в дясната си ръка.
— Оба… обаждам ти се също, защото — добави той — по телевизията съобщават… — Елиса наостри слух. — Телевизорът ти пуснат ли е?
Трескаво затърси с дистанционното канала, който Виктор й посочи. Видя жилищен блок и репортер с микрофон.
— …_в дома му в този университетски район в Милано, потресе цяла Италия._
— Струва ми се, че ти го познаваше, нали? — попита Виктор.
— Да — отвърна Елиса спокойно. — Какво нещастие.
Прави се на безразлична. В никакъв случай не се издавай по телефона.
Гласът на Виктор предприемаше още една мъчителна извивка към нова фраза. Елиса реши, че е време да го прекъсне.
— Извинявай. Трябва да затварям… Ще ти се обадя по-късно… Благодаря ти за всичко, наистина.
Дори не изчака отговора му. Мъчно й беше, че се държи така грубо с човек като Виктор, но нямаше избор. Увеличи звука на телевизора и запоглъща всяка дума. Репортерът обясняваше, че полицията не отхвърля нито една възможност, при все че кражбата изглежда да е била най-вероятната подбуда.
Вкопчи се в тази глупава надежда с цялото си същество. Да, сигурно е това. Кражба. Щом още го няма обаждането…
Репортерът държеше отворен чадър. В Милано небето беше сиво. Елиса изпитваше потискащо усещане, че наблюдава свършека на света.
Прозорците на Института по съдебна медицина в университета „Дели Студи“ в Милано светеха, въпреки че от доста време вече почти всички служители си бяха тръгнали. Валеше ситен, но непреставащ дъжд в миланската нощ и от прогизналия край на италианското знаме, окачено над входа на строгата сграда, се стичаше непрекъснато струя вода. Под въпросното знаме спря тъмният автомобил, който пристигна на „Виа Манджиагали“. Изплува сянката на чадър. Някаква фигура, чакаща на прага, посрещна двата силуета, които изскочиха от задната седалка на колата. Никой не произнесе дума — изглеждаше, че всеки знае кои са другите и за какво са тук. Чадърът се затвори. Силуетите изчезнаха.
По коридорите на института отекнаха стъпките на тримата мъже. Бяха облечени в тъмни костюми, а новодошлите имаха и палта. Най-напред вървеше лицето, което беше чакало на входа — млад мъж, извънредно блед и толкова нервен, че като че ли се придвижваше с подскоци. Говорейки, оживено жестикулираше. В английския му се долавяше силен италиански акцент.
— Правят подробен преглед… Все още няма окончателни заключения. Намерили го вчера сутринта… Едва днес успяхме да съберем специалистите.
Спря, за да отвори вратата към Лабораторията по съдебна антропология и одонтология. Открита през 1995 и обновена през 2012 година, тази лаборатория беше оборудвана с най-модерна апаратура и в нея работеха някои от най-добрите съдебни лекари в Европа.
Новодошлите почти не обърнаха внимание на скулптурите и снимките, украсяващи стените на коридора. Подминаха скулптурна група от три бюста, изработени от гипс.
— Колко на брой са свидетелите? — попита единият от мъжете, по-възрастният, с напълно бяла коса, оскъдна на темето, но затова пък по-обилна отстрани. Говореше английски с неопределен акцент, може би смес от няколко.