Целуна я, а тя усети плътността на устните му.
— Какво има? — попита го.
— Поуморен съм.
— Нали имаше три часа почивка.
— Бая неща трябваше да свърша.
— Надявам се, че не си в лошо настроение.
— Мрачен ден беше.
— Напротив, прекрасен е. Чакай само да чуеш.
— Къде са децата?
— Горе. Слушат радио. И те имат новини за теб.
— Неприятни ли са?
— Това пък за какво го казваш?
— Де да знам.
— Май не ти е добре.
— По дяволите, нищо ми няма.
— Като знам какви хубави неща имам за казване… Но ще изчакаме до след вечеря. Гарантирам ти изненада.
Алън и Мери-Елън се втурнаха надолу по стъпалата и нахлуха в кухнята.
— Върнал се е — рекоха.
— Татко, в магазина ти има ли „Пийкс“?
— Ако имаш предвид корнфлейкс, да, имаме, Алън.
— Що не донесеш малко. От онези, дето на кутията има маска на мишок за изрязване.
— Не си ли прекалено голям за миша маска?
Елън обясни:
— Изпращаш капака на кутията с десет цента, а те ти пращат нещо вентрилокско с упътване. Току-що го съобщиха по радиото.
— Кажи на баща си какво си намислила да правиш — прекъсна я Мери.
— Ами, ще участвам в националния конкурс „Обичам Америка“. Първата награда е екскурзия до Вашингтон и среща с президента — заедно с родителите, — а има и куп други награди.
— Чудесно — рече Итън. — И как става това? Какво трябва да направиш ти?
— Вестниците на Хърст го провеждат — възкликна Елън. — В цялата страна. Просто трябва да напишеш съчинение, защо обичаш Америка. И всички победители ще ги покажат по телевизията.
— Голям кеф ще е — каза Алън. — Представяш ли си: Вашингтон, хотел, шоута, среща с президента, както си му е редът. На това му викам аз кеф.
— А с училището какво ще стане?
— То ще е през лятото. Ще обявят победителите на Четвърти юли.
— Е, тогава може и да стане. Ти Америка ли обичаш всъщност, или наградите?
— Хайде, татко — прекъсна го Мери, — не им разваляй ентусиазма.
— Исках просто да отделя зърното от мишата маска. Защото все се объркват.
— Татко, къде според теб можем да направим справка?
— Справка за какво?
— Ами, какво е казал някой си…
— Прадядо ти имаше доста хубави книги. На тавана са.
— Какви например?
— Ами, речите на Линкълн, на Даниел Уебстър и Хенри Клей. Можеш да попрочетеш и нещо от Торо или Уолт Уитман, или Емерсън — та дори и от Марк Твен. Всичките са горе на тавана.
— Ти чел ли си ги, тате?
— Говоря ви за дядо ми. Той понякога ми четеше от тях.
— Нали ще ни помогнеш със съчиненията.
— Тогава те няма да са от вас.
— Добре — примири се Алън. — Нали няма да забравиш да донесеш „Пийкс“? Пълни били с желязо и разни вещества.
— Ще гледам.
— На кино можем ли да ходим?
— Мислех, че ще боядисваме великденските яйца — каза Мери. — В момента ги варя. Ще ви ги дам да ги изнесете на балкона след вечеря.
— А да се качим на тавана, може ли, за да разгледаме книгите?
— Стига след това да изгасите лампата. Веднъж я оставихте да свети цяла седмица. Ти я забрави, Итън.
След като децата излязоха, Мери го запита:
— Не се ли радваш, че ще участват в конкурса?
— Радвам се, разбира се, стига да го направят като хората.
— Нямам търпение да ти го кажа: Марджи днес ми гледа на карти. И то три пъти, защото никога не била виждала подобно нещо. Три пъти! Пред очите ми обръщаше картите.
— О, Боже милостиви!
— Като чуеш, ще престанеш да се съмняваш. Винаги й се подиграваш за някакви високи чернооки непознати мъже. Бас държа, че не можеш да познаеш какво ми каза. Искаш ли да опиташ да познаеш?
— Мери, искам да те предупредя — каза й той.
— Да ме предупредиш ли? Та ти изобщо си нямаш представа. Моят късмет си самият ти.
Полугласно той изказа някаква груба, обидна дума.
— Какво рече?
— Нищо. „Слаба работа“.
— Ти можеш да смяташ така, ама картите мислят съвсем друго. Три пъти ми ги хвърля.
— Картите мислят?
— Те знаят — отвърна Мери. — А тя прочете какво й казват и всичко беше само за теб. Ще станеш една от най-важните личности в града ни — точно така, от най-важните, казах. И то не някога си, а съвсем скоро. Всяка карта, която обръщаше, сочеше пари, пари и пак пари. Ще станеш богаташ.