— Дотам ли копнееш за пари, че да прибягваш до некромантия, магии, джуджу и всякакви подобни черни дейности?
— Ти пръв го каза! Ти започна и не ти давам да се криеш зад собствените си думи. Дали обичам парите? Не, не ги обичам. Но и тревогите не ги обичам. Искам да мога да вървя из града с вдигната глава. Не желая децата ми да се срамуват, понеже не могат да се обличат така добре — така хубаво, — както някои други. Но най държа да ходя с вдигната глава.
— И парите са това, което ще държи главата ти изправена?
— Поне ще изтрие усмивките от лицата на ония набожни превземковци.
— Никой не смее да се присмива на човек от фамилията Холи.
— Ти така си мислиш! Просто не ги забелязваш.
— Може би, защото просто не ме интересуват.
— Пак ли започваш да ми се хвалиш с дълголетната си фамилия?
— Не, скъпа. Тя отдавна вече не е сериозно оръжие.
— Е, радвам се, че поне това си установил. И тук, и във всеки друг град един продавач в бакалница с име Холи не е нищо повече от продавач в бакалница.
— Мен ли ме обвиняваш за неуспеха ми?
— Ни най-малко, разбира се. Но те виня за това, че само се въргаляш в него, без да предприемеш нещо. А би могъл да се измъкнеш, стига да не бяха старовремските ти превземки. Всички ти се смеят. Великият джентълмен без пари не е нищо повече от един мухльо. — Думата експлодира в главата й, а тя замълча от срам.
— Съжалявам — каза Итън. — Ти, моя заешка лапичке, току-що ми подсказа нещо… три неща, по-скоро. Никой никога не вярва на три неща: истинското, вероятното и логичното. Сега вече знам откъде да взема парите за осъществяване на късмета ми.
— Откъде?
— Ще ограбя някоя банка.
Камбанката на таймера на готварската печка зазвъня протяжно. Мери каза:
— Отивай да викнеш децата. Яхнията е готова. Напомни им да изгасят лампата. — И се заслуша в стъпките му по стълбите.
Трета глава
Жена ми Мери заспива така, както се затваря врата на килер. Колко пъти съм я наблюдавал със завист. Красивото й тяло изшавърква, сякаш се намества в какавида. Въздиша веднъж, в края на въздишката очите й се затварят, а устните й, необезпокоявани, застиват в мъдрата и отнесена усмивка на древногръцките богове. Усмихната е през цялата нощ, докато спи, дъхът й пърха в гърлото — не е хъркане, а по-скоро мъркане на коте. За миг температурата й се вдига и усещам топлината й до себе си в леглото, после спада и тя се изгубва в съня. Къде ходи, не знам. Казва, че не сънувала. Това, разбира се, е невъзможно. Просто значи, че сънищата не я тревожат или я тревожат тъй малко, че докато се събуди, ги е забравила. Обича да спи, затова сънят я посреща с разтворени обятия. Де и с мен да беше така. Боря се със съня дори докато копнея да дойде.
Мислил съм си да не би разликата да идва от това, че моята Мери знае, че ще живее вечно, че ще пристъпи от живота в друг живот с онази лекота, с която преминава от сън към будно състояние. Усеща го с цялото си тяло, при това тъй цялостно, че не й се налага да мисли за него, както не й се налага да мисли и за дишането си. Това й дава време да спи, да си почива, да престане за кратко да съществува.
От друга страна, аз усещам в костите и плътта си, че някой ден, рано или късно, ще престана да съм жив, затова се боря със съня, но и го моля, дори се мъча да го прилъжа да дойде. Краткотрайният миг сън за мен е могъща болка, агония. Знам, защото в същата тази секунда съм се пробуждал, все още усещайки размазващия удар. Но дори да заспя, пак съм безкрайно зает. Сънищата ми са проблемите от деня, засилени до абсурд, нещо като танцуващи мъже с животински рога и маски.
Много по-малко време прекарвам в сън, отколкото Мери. Тя твърди, че имала нужда от много сън, при което се съгласявам, че на мен ми е нужно далеч по-малко, но никак не съм убеден. Тялото съдържа някакъв определен обем енергия, подсилвана, естествено, с храна. Можеш да я употребиш набързо така, както някои деца нагълтват бонбони, или да я разгръщаш бавно. Винаги се намира някое момиченце, което е запазило парченце от бонбона и то си е нейно дълго след като лапачите са приключили. Затова смятам, че моята Мери ще живее много по-дълго от мен. Няма начин да не е запазила част от живота си за след това. Като се замислиш, повечето жени наистина надживяват мъжете.
Разпети петък винаги ме е безпокоял. Още в детството ми ме обземаше някаква мъка — не от агонията на разпятието, а от усещането за безнадеждната самота на Разпънатия. Така и не успях да се отърся от тази мъка, посята от Матей и четена ми със стегнатата, отчетлива интонация на пралеля ми Дебора от Ню Ингланд.