Тази година май бе по-зле от всякога. Склонни сме да приемаме историята лично и да се идентифицираме с нея. Днес за пръв път успях да проумея урока, изнесен ми от Маруло, за естеството на бизнеса му. Веднага след това ми предложиха първия подкуп в живота ми. Може и да звучи странно предвид годините ми, но не си спомням друг такъв случай. Трябва да мисля и за Марджи Йънг-Хънт. Проявление на злото ли е тя? Какви цели преследва? Знам, че ми предложи нещо и ме заплаши какво ще стане, ако не го приема. Следва ли човек да обмисля живота си, или му стига просто да се влачи подире му?
Сума ти нощи съм прекарал буден, заслушан в тихото мъркане на Мери до мен. Забиеш ли поглед в мрака, пред очите ти започват да плават червени петна и времето се удължава. Мери така обича да спи, че съм се старал да я пазя в съня й дори когато сърбежът изгаря като ток кожата ми. Щом стана, тя се разбужда. Притеснява се. Понеже безсъние я е мъчило единствено когато е била болна, решава, че и на мен не ми е добре.
Но през онази нощ ми се налагаше да стана и да изляза. Дъхът й мъркаше нежно и съзирах архаичната усмивка върху лицето й. Сигурно сънува какъв късмет ме чака, какви големи пари ще ми дойдат. Мери иска да е горда жена.
Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням. Това е едно сигурно място — всеки явно си има своето, макар да не съм чувал никой да си го признава. Спящият обикновено се събужда от направеното крадешком, потайно движение, но не и от умишлено, нормално действие. Освен това съм убеден, че докато спи, мозъкът се скита сред чужди мисли. Принудих се да ми се приходи по нужда, после станах и отидох. А след това, с дрехи в ръце, се изнизах полека до долния етаж и се облякох в кухнята.
Ако питате Мери, мен ме измъчват несъществуващите проблеми на други хора. Може и да е права, но действително в слабо осветената кухня ми се яви следната възможна сценка: Мери се събужда и ме търси с разтревожен израз из цялата къща. Драснах й бележка в кухненския тефтер: „Не ме свърта, миличко. Излизам да се поразходя. Няма да се бавя.“ Оставих я в средата на кухненската маса, та да й се набие в очите в мига, в който щракне ключа на лампата до вратата.
После отворих безшумно задната врата и вкусих въздуха. Беше леден, с аромата на глазура от бяла слана. Увих се в дебело палто и нахлузих плетена моряшка шапка до под ушите. Електрическият кухненски часовник изръмжа. Показваше три без петнайсет. От единайсет досега бях наблюдавал легнал червените петна.
Нашият град, Ню Бейтаун, е стилен, стар град, един от първите ясно изявени цялостни градове на Америка. Първите му заселници, включително и моите предци, са били, доколкото знам, синове на онези непокорни, коварни, несговорчиви и алчни мореплаватели, които причинявали куп главоболия на Европа по времето на кралица Елизабет, завзели Западните Индии при Кромуел и накрая свили гнездо на северния бряг благодарение на грамотите, издадени им от завърналия се на престола Чарлз Стюарт. Съчетавали са успешно пиратството с пуританството, които, ако се вгледаш хубаво, не се различават особено помежду си. И двете не търпят опозиция и имат шавърклив поглед за чужди имоти. Там, където са се слели, са създали упорити, способни на оцеляване маймунски племена. Знам за тях, понеже баща ми настояваше да ме учи. Той беше нещо като любител родолюбец, а ми прави впечатление, че у хора като него по принцип липсват качествата, които тъй хвалят у онези, които славят. Баща ми бе кротък, добре осведомен, зле съветван, но понякога великолепен глупак. Без капка чужда помощ успя да изгуби земите, парите, престижа и бъдещето; с две думи казано, затри почти всичко, натрупано от родовете Алън и Холи в продължение на няколкостотин години; всичко, с изключение на фамилните имена — но пък него друго не го и интересуваше. Баща ми ми изнасяше така наричаните „уроци по родолюбив“. От него знам всички тия неща за старците. И вероятно по същата причина сега съм продавач в сицилианска бакалница в квартал, който навремето е бил собственост на рода Холи. При това ние не бяхме жертва на някаква депресия или труден период.
Всичкото това ми дойде от приказката, че Ню Бейтаун е хубав град. На „Брястова“ свих вдясно вместо наляво и бързо се отправих към „Порлок“, която е горе-долу успоредна на главната. Малкият Уили, дебелият квартален полицай, сигурно дремеше в дежурната кола на главната, но нямах никакво желание да бъбря нощем с него. „Къде си тръгнал тъй късно, Итън? Нещо туй-онуй ли си имаш?“ На Малкия Уили му доскучава и му идва ищах за приказки, а после разправя за онова, което сте си говорили. От самотата на Уили са се получили немалко неприятни скандали. Дежурен през деня е Стоунуол Джаксън Смит. И това не му е прякор. Наистина са го кръстили на Стоунуол Джаксън12, за да се отличава от всички останали с фамилията Смит. Не знам защо дежурните двойки са съставени от крайно противоположни полицаи, но винаги така се получава. Стоуни Смит например няма да ти каже и какъв ден е днес, освен ако не свидетелства под клетва. В качеството си на шеф на полицията в целия град Стоуни е изцяло посветен на работата си, изучава най-новите методи и е изкарал курсовете на ФБР във Вашингтон. Надали има по-добри полицаи от неговия тип — висок, мълчалив, с очи с метален блясък. Ако си решил да се занимаваш с престъпления, по-добре избягвай да те среща шефът.
12
Thomas Jonathan „Stonewall“ Jackson (1824–1863) — генерал от армиите на Юга по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.