Всичкото това ми дойде от приказката защо съм поел по „Порлок“, за да не разговарям с Малкия Уили. А красивите къщи в Ню Бейтаун са точно по „Порлок“. Защото в началото на деветнайсети век сме имали над сто плоскодънни китобойни кораба. Когато се завръщали след двугодишен престой в далечна Антарктика или в Китайско море, били натоварени с мас — чисто богатство. Но по време на отбиванията си в чужди пристанища се сдобивали не само с идеи, но и с вещи. Това обяснява наличието на толкова много китайски неща в къщите по „Порлок Стрийт“. При това някои от старите капитани корабособственици са имали доста изискан вкус. При тяхното изобилие на пари можели да си позволят да докарат архитекти от Англия за домовете си. И затова по „Порлок“ личи толкова силно влиянието на Адам и на новогръцката архитектура. Защото Англия по това време изживявала точно такъв период. Редом с всичките му там ветрилообразни прозорци и колони с канелюри не пропускали да сложат и балкон наблюдателница на покрива, така наречената „вдовишка пътечка“. Идеята била верните съпруги домакини да могат оттам да съзират завръщащите се кораби. И някои вероятно са ги използвали. Моят род — Холи, и родовете Филипс, Елгар и Бейкър са от по-старите. Установили са се на „Брястова“, а къщите им са в така наречения ранен американски стил, със заострени покриви и стени от застъпващи се талпи. В такъв стил е и моят дом, старата къща на Холи. А гигантските брястове са на една и съща възраст със сградите.
По „Порлок“ продължава да си стои старото улично осветление, само дето газените лампи са заменени с електрически глобуси. Лятно време туристите се стичат да разглеждат архитектурата и да усетят „очарованието на стария свят“, което градът ни излъчвал. Защо трябва едно очарование да принадлежи на някакъв „стар свят“?
Забравил съм вече как върмонтският род Алън се е сватосал с онзи на Холи. Станало е малко след Революцията. Мога да проуча, естествено. Няма начин някъде на тавана да няма някакви записки от ония години. По времето, през което почина баща ми, на моята Мери й беше доста писнало от семейната история на Холи, затова разбирам как се е чувствала, когато й предложих да качим всичко на тавана. На човек може доста да му писне от чужди семейни истории. Мери дори не е родом от Ню Бейтаун. Родът й е ирландски, макар да не са католици. Тя много държи това да се знае. Ълстърски род му вика. Самата тя дойде от Бостън.
И това не е съвсем точно. Всъщност аз я докарах от Бостън. Сега си представям как сме изглеждали тогава — може би по-ясно, отколкото навремето — нервният, уплашен лейтенант Холи в гарнизонен отпуск и пухкавата розовобузеста сладко ухаеща сладурана — и всичко това три пъти по-очароващо заради войната и учебниците. И колко сериозни бяхме тогава, убийствено сериозни. Мен щяха да ме убият, а тя се готвеше да посвети живота си на геройската ми памет. Една от милион еднакви мечти в милион маслинено черни униформи и басмени рокли. И вероятно щеше да приключи с традиционното писмо „Мили мой Джон“, ако не беше посветила живота си на своя войн. Писмата й, затрогващи в постоянството си, ме следваха навсякъде — закръглен четлив почерк с тъмносиньо мастило върху светлосини листа, та цялата рота познаваше писмата й и всеки, неизвестно защо, съпреживяваше радостта ми. Дори да не исках да се оженя за Мери, непоколебимостта й щеше да ме принуди, за да увековеча световната мечта на красивите и предани жени.
Изобщо не се поколеба, поне що се отнася до преместването й от бостънската й ирландска квартира в стария дом на Холи на „Брястова“. Нито изпита колебание от бавното западане на моя западащ бизнес, от раждането на децата ни, или от дългогодишния ми застой като обикновен продавач. Умее да чака — сега вече го осъзнавам. И предполагам, че вече се е уморила от цялото дълго и мъчително чакане. За пръв път се прояви челичената природа на желанията й, понеже моята Мери не обича да ти се подиграва, нито да прибягва до презрение. Прекалено заета е била досега да извлича възможно най-доброто от прекалено много ситуации. Точно затова е забележително назряването на отровата — никога досега не беше се случвало. И колко бързо се явяваха образите на фона на скърцащите ми стъпки по скрежа, покрил нощната улица.