Няма причина човек да се озърта скришом, докато ходи в ранното утро по улица в Ню Бейтаун. Малкият Уили може и да пусне някоя шега по въпроса, но повечето хора, ако ме видеха да вървя пеш в три след полунощ, щяха да решат, че съм тръгнал за риба, и нямаше повече да се замислят. Нашите хора си имат всякакви теории за риболова, някои от тях пазени в тайна така, както се пазят стари семейни готварски рецепти, та такива изпълнения се посрещат с уважение и се смятат за напълно порядъчни.
От уличното осветление твърдият бял скреж по затревените площи и тротоарите блестеше с блясъка на милиони диамантчета. Такъв скреж задържа отпечатъците от стъпките, а пред мен не се виждаха никакви. Още от дете винаги съм изпитвал някакво странно вълнение от вървенето по нов, небелязан сняг или скреж. Имам чувството, че съм пръв в някакъв нов свят — едно дълбоко, задоволяващо усещане, че си открил нещо чисто и ново, неизползвано, неомърсено. Обичайните нощни скитници, котките, не обичат да стъпват по скрежа. Спомням си как навремето някой ме предизвика да стъпя бос върху заскрежен тротоар и имах чувството, че съм си изгорил краката. Сега обаче в галоши и дебели чорапи поставях първите белези върху блещукащата новост.
Там, където „Порлок“ се пресича с „Торки“, до самата фабрика за велосипеди отвъд улица „Хикс“, чистият скреж бе белязан с дълги следи от влачещи се крака. Дани Тейлър — несвъртащ се на едно място, залитащ призрак, желаещ да е другаде, влачещ се натам и искащ да е другаде. Дани — градският пияница. Комай всеки град си има по един такъв. Дани Тейлър — толкова много глави на граждани се въртят укоризнено наляво-надясно — от добро семейство, от старо семейство, последен в рода, с добро образование. Нямаше ли някакъв проблем с него навремето във Военноморската академия? Защо не се стегне. Защо се самоубива с пиене, което не е никак хубаво, понеже Дани е джентълмен. Срамота е това, дето проси пари за пиячка. Слава Богу, че родителите му не са вече живи, та да го видят. Щеше да ги довърши — но пък те вече са умрели. Това обаче са приказки от Ню Бейтаун.
У мен Дани е една незараснала мъка, а от нея произтича и чувство за вина. Трябва да мога да му помогна. Опитвал съм се, но той не ми дава. Дани ми е почти брат, какъвто никога не съм имал — на моите години, израснали сме заедно, на моите килограми и як като мен. Чувството ми за вина вероятно произлиза от това, че съм пазач на брат ми13, а не съм го опазил. С усещане някъде дълбоко в мен, че извиненията — дори ако са уважителни — не носят облекчение. Родът на Тейлър е толкова стар, колкото са и Холи и Бейкър или някой от останалите. Не помня в детството ми екскурзия, цирк, състезание или Коледа, без Дани да е до мен тъй близо, колкото е и дясната ми ръка. Може би всичко това нямаше да се случи, ако бяхме следвали заедно. Приеха ме в Харвард — блаженствах сред езици, къпех се в хуманитарни науки, отсядах в старото, красивото, смътното, угаждах си със знания — напълно ненужни, както се оказа, за управляването на една бакалница. И винаги ми се щеше Дани да е до мен на тези светли и вълнуващи поклонения. Но Дани бе отгледан да плава. Постъпването му във Военноморската академия бе запланувано, потвърдено и сигурно още от детските ни години. А баща му връзваше в кърпа приема му всеки път, когато осигуряваше избирането на поредния конгресмен.
Три години отличник, последвани от изключване. Това довърши родителите му според хората, а уби и почти всичко у Дани. Остана му само провлачената мъка — скитащата му нощна мъка, докато проси стотинки за мозъкотрошачка. Предполагам, че англичаните биха казали, че е „изневерил на отбора“, което винаги е по-обидно за изневерилия, отколкото за отбора. Днес Дани е нощен скитник, ранноутринен човек, самотно, влачещо се същество. Докато те врънка за четвъртак за мозъкотрошачка, очите му те молят да му простиш, тъй като сам не може да си прости. Спи в една барака зад работилницата за лодки, там, където родът Уилбър имаше корабостроителница. Приведох се над следите да разбера дали се е прибирал, или е отишъл нанякъде. Ако се съдеше от отриването на скрежа, бе излязъл от дома и вероятно щях някъде да го срещна. Малкият Уили отказваше да го задържа. Каква полза щяло да има?