За мен изобщо не стоеше въпросът накъде съм се запътил. Видях го, опипах го и го помирисах още преди да се надигна от леглото. Старото пристанище е вече доста занемарено. След като вдигнаха новия вълнолом и общинския пристан, пясъкът и тинята се намъкнаха и оплитчиха едновремешния прославен гаван, скрит зад острите зъбери на рифа Уитсън. Където навремето е имало стапели и въжарски работилници, и складове, и цели фамилии бъчвари, изработващи бъчвите за китовата мас, а и докове, над които бушпритите на китоловните кораби стърчали чак до швартовите, и изображения на човешки фигури на корабните носове, наричани още цигулкови охлюви. Обикновено са били тримачтови, с хоризонтални рейки; задната, бизанмачтата, е носела както квадратни платна, така и гик и гафел — дълбококорпусни кораби в състояние да издържат на всякакво време. Бом-кливерът е бил изнасящ се, а двойният мартин-гик е служел и като шпринтов гафел.
Притежавам стара гравюра върху стомана, на която е изобразено старото пристанище, нагъчкано с кораби, както и няколко избелели фотографии върху метални плаки, но всъщност нямам нужда от тях. Познавам пристанището, познавам и корабите. Дядо ми ми го възстановяваше с помощта на бастуна, изработен от рог на нарвал, и ме караше да наизустя цялата номенклатура; придружаваше изреждането на термините с удари на бастуна по някой оголен от приливите остатък от подпора на бившия кей на фамилията Холи. Обичах до болка този буен старец с бялата му капитанска брада.
— Добре — казваше с глас, който не се е нуждаел от мегафон, че да се чува от мостика, — изпей ми пълния набор от корабни платна, ама пей силно. Не понасям шепот.
И аз запявах, а той удряше ритмично с нарваловия бастун по подпората.
— Подвижен бомкливер — изпявах (тряс), — среден кливер (тряс), малък кливер, кливер (тряс! тряс!)
— Пей, казах ти. Какво ми шепнеш.
— Фортрюмсел, форбомтрюмсел, форбрамсел, горен брамсел, долен брамсел, брамсел — и трясване при всяко едно.
— Гротмачта! Пей!
— Гроттрюмсел (тряс).
Но с напредъка на възрастта започна да се уморява.
— Зарежи гротмачтата — провикваше се. — Дай бизанмачтата. И по-силно.
— Слушам, сър. Крюйтрюмсел, крюйбрамсел, крюйбрамстаксел, горен крюйбрамсел, долен крюйбрамсел, бегинрей…
— И?
— Контрабизан.
— Състоящ се от?
— Гик и гафел, сър.
Тряс — тряс — тряс — с нарваловия бастун по прогизналата подпора.
Когато слухът му продължи да отслабва, започна да обвинява все повече хора, че му шепнат. „Щом казваш истината, пък и да не я казваш, щом вярваш в думите си, изпей ги силно“, провикваше се.
Ушите може и да му изневеряваха на Стария капитан към края на живота му, но не и паметта. Способен бе да изреди тонажа и кариерата едва ли не на всеки кораб, излязъл някога от нашия залив, с какво се е завърнал и как докараната стока е била разпределена, а най-странното е, че славните дни на китобойците са били почти отминали, когато е станал капитан. За него керосинът бе „смрадливо скунксово масло“, а газените лампи — „вонливки“. Когато се появиха първите електрически крушки, вече му бе все едно или просто спомените са му били достатъчни. Смъртта му не ме порази. Старецът ми я бе набил в главата така, както корабното оборудване. Знаех какво трябва да правя както вътре в себе си, така и външно.
На ръба на затлаченото с тиня и пясък старо пристанище, точно на мястото на бившия пристан на Холи, още се виждат каменните му основи. Отдолу започва от нивото на отлива, а приливът пляска по квадратната му каменна зидария. На три метра от края му има отвор, широк около метър и двайсет и метър и половина висок, със свод. Навремето може да е бил отточен канал, но днес входът му откъм земята е зациментиран от пясък и натрошени скали. Точно тук е моето Място — онова, от което всеки човек се нуждае. Влезеш ли, могат да те видят само откъм морето. От старото пристанище не е останало почти нищо с изключение на няколко занемарени бараки на берачи на миди, запустели, особено през зимата, но те и мидосъбирачите обичат да си държат устата затворени. От сутрин до вечер почти дума не обелват и вървят с приведени глави и прегърбени рамене.
Точно за там се бях запътил. Седях там по време на нощния прилив, преди да постъпя в армията, и през нощния прилив, преди да се оженя за Мери, и част от нощта преди раждането на Елън, което толкова тежко й се отрази. Наложи ми се да отида и да седна вътре, да слушам как вълните пляскат по камъка и да гледам трионообразните зъбери на рифа. Привидяха ми се още докато лежах и наблюдавах танца на червените петна, и си дадох сметка, че трябва да седна там. Винаги става така преди сериозни промени — големи промени.