По брега се проточва кварталът Саут Девън, където добри люде са поставили насочени към плажа прожектори, за да пазят влюбените от пакости. Това ги принуждава да търсят други укрития. Според една от общинските разпоредби Малкият Уили е длъжен да обхожда района на всеки час. На плажа нямаше никой — жива душа, а това ми се стори необичайно, тъй като по всяко време се намира някой да излиза за риба, да лови риба или да се връща от риба. Спуснах се на мускули от ръба, намерих оголения камък и се превих на две да вляза в малката пещера. Едва успях да седна и чух Малкият Уили да минава с колата си. Приказката с него, значи, ми се беше разминала двойно.
Колкото и да ви се струва неудобно и глупаво това, да седиш в една ниша по турски, сякаш си някакъв загубен Буда, камъкът някак си ми приляга, или пък аз му прилягам. Или пък толкова много пъти съм идвал, че задникът ми се е оформил според камъните. Що се отнася до това, че било глупаво, на мен не ми пречи. Понякога да се правиш на глупак, е много весело, както децата си играят на статуи и си умират от смях. А правенето на глупак понякога нарушава монотонността и ти дава възможност да започнеш отначало. Понякога, когато ме налегнат кахърите, се правя на глупак, за да не създавам проблеми на половинката си. Изглежда, още не ме е усетила, пък и да е, никога няма да ми каже. Сума ти неща не знам за Мери, включително и това, какво знае тя за мен. Имам чувството, че за Мястото си няма и представа. Откъде да научи. Та аз никому не съм споменавал. Наум не го наричам другояче освен „Мястото“ — никакъв ритуал, никаква формула, нищо. За мен то е място, където размишлявам за нещата. Няма човек, който да разбира истински себеподобните си. В най-добрия случай може да се надява, че не се различават от него. Та сега, както бях седнал в моето Място, закрит от вятъра, загледан под лъчите на прожекторите как чернеещият под нощното небе прилив бавно пъпли, си зададох въпроса, дали всеки човек си има свое Място, или нужда от Място, дали го търси, пък не го намира. От време на време засичам нечий поглед като на обезумяло животно, който търси някое тихо, тайно място, където душевната треска да поспадне, където човек е едно цяло и може да си даде сметка. Слушал съм, разбира се, всичките му там теории за завръщане в утробата и желанието да умреш и не казвам, че не са верни по отношение на някои хора, но струва ми се, че не се отнасят за мен, освен като лесен начин да отчетеш, че нещо не е лесно. Наричам всичко онова, което правя, когато съм в Мястото, „даване на сметка“. Друг може да му вика молитва и сигурно ще става дума за едно и също нещо. Но не ми прилича на мислене. Сам за себе си си го представям като мокър чаршаф, веещ се и плющящ от един прекрасен вятър, който го изсушава и подслажда белотата му. Резултатът е точно онова, което ми трябва, без значение добър ли е, или не.
Много неща имах да обмислям, а те подскачаха с вдигната по ученически ръка да им обърна внимание. После долових кроткото пърпорене на двигател на лодка, едно-цилиндров — рибарска. Светлината на върха на мачтата й подмина скалите Уитсън в южна посока. Наложи се да прекратя всичко останало, докато се убедих, че червената и зелената й лампа навлязоха безпроблемно в канала — явно беше някой местен лодкар, щом тъй лесно намери входа. Пусна котва в плитчините, а скифът й докара до брега двама мъже. Вълничките галеха плажа, а разтревожените чайки полека-лека се укротиха върху шамандурите.
Точка от дневния ред: Налага се да се съобразя с моята мила Мери, заспала с нейната си загадъчна усмивка. Надявах се, че няма да се разбуди и да тръгне да ме търси. Но дори да го направи, ще ми го спомене ли някога? Съмнявам се. Според мен, колкото и да създава впечатление, че си казва всичко, Мери всъщност много малко ти казва. Как стои например въпросът с предсказаното ми забогатяване? За себе си ли го иска Мери или за мен? Няма никакво значение фактът, че предсказанието е съмнително, измислено от Марджи Йънг-Хънт по неизвестни за мен причини. Едно съмнително забогатяване е не по-лошо от останалите, да не говорим, че всички забогатявания вероятно са донякъде съмнителни. Ако иска, всеки човек с що-годе здрав разум е в състояние да натрупа пари. В повечето случаи обаче той по-скоро копнее да има жени, да се облича хубаво или да предизвиква възхищение и точно те го отплесват. Великите майстори финансисти от рода на Морган и Рокфелер не са се отплесвали. Искали са и са се добирали до пари — най-обикновени пари. Какво са правели после с тях, е съвсем отделна работа. Все имам чувството, че са се уплашили от призрака, който са пробудили, и са се опитвали да го купят.