Много често съм си мислел за това, как казването зависи от самото естество на слушащия. Много от собствените ми приказки са насочени към хора, които вече са мъртви, например дребничката ми леля Дебора от Плимут Рок или Стария капитан. Улавял съм се, че споря с тях. Помня как по време на един изтощителен, прашен двубой се провикнах към Стария капитан: „Ама наистина ли трябва?“ А той съвсем ясно ми отвърна: „Разбира се. И престани да шепнеш.“ Никога не е спорил с мен — никога. Просто казваше какво трябва да направя, а аз изпълнявах. В което няма нищо загадъчно, нито мистично. Просто се съветваш или намираш извинение в онова, което вече е оформено и е заседнало сигурно вътре в теб.
За чисто разказване, което всъщност си е молене, напълно ми стигат за слушатели немите ми и словоохотливи консервирани и бутилирани стоки в бакалницата. Същото важи и за някое минаващо покрай мен животно или птица. Нито спорят, нито повтарят чутото.
Мери каза:
— Отсега ли тръгваш? Имаш още цял половин час. Ама така е, като ставаш толкова рано.
— Имам да отварям куп дървени каси — рекох. — Сума ти неща да подредя по стелажите, преди да отворя. Изключително важно решение трябва да взема: мога ли да държа туршиите на една и съща лавица с консервираните домати? Пречат ли консервираните кайсии на прасковите? Самата ти си наясно със значението на хармоничните цветове върху една рокля.
— Няма нещо, за което да не се шегуваш — каза Мери. — Но това ме радва. По-добре е, отколкото да си вкиснат. Това, да са вкиснати, е присъщо на повечето мъже.
Така че подраних. Ред Бейкър още не беше излязъл. По това куче, че и по всяко друго куче, можеш да си сверяваш часовника. Оставаше му точно половин час до началото на тържествената му обиколка. Нямаше да се яви — не се и яви — и Джои Морфи. Банката нямаше да работи с клиенти, но това не значеше, че Джои няма да отиде и да забие нос в бумагите. Градът бе съвсем притихнал, което се дължеше на многото заминали нанякъде за великденския уикенд. Та нали Великден, Четвърти юли и Денят на труда са най-големите празници. И хората пътуват — включително и онези, които не желаят. Стори ми се, че дори врабчетата по „Брястова“ са отпътували.
Видях се обаче с дежурния Стоунуол Джаксън Смит, докато излизаше от кафенето „Фоурмастър“, където си беше пил кафето. Толкова слаб и крехък бе видът му, че пистолетът и белезниците направо изглеждаха несъразмерни спрямо тялото му. Фуражката му бе весело килната и чоплеше зъбите си с подострено паче перо.
— Сериозна работа, Стоуни. Труден ден за печелене на пари.
— Ъ? — отвърна ми. — В града няма жива душа. — С което искаше да каже, че му се ще и той да не е тук.
— Да си попадал на някое убийство или друго зловещо удоволствие?
— Спокойно е, общо взето — рече. — Само някакви хлапета са се треснали в моста. Ама колата си е тяхна, така че не ми пука. Съдията ще ги накара да платят за ремонта на моста. Чу ли за банковия обир във Флъдхамптън?
— Не.
— И телевизия ли не си гледал?
— Още нямаме телевизор. Много ли са отмъкнали?
— Тринайсет хиляди, разправят. Вчера, точно преди да затворят. Трима души. Обявени са за издирване в четири щата. Уили сега е на шосето и сигурно псува донемайкъде.
— Е, не е останал недоспал си.
— Знам. Но и аз не съм спал. Цяла нощ бях на крак.
— Мислиш ли, че ще ги хванат?
— О! Сто на сто. Щом става дума за пари. Застрахователните компании постоянно дават зор.
— Щото, ако не те хванат, си заслужава.
— Доста пари са — съгласи се той.
— Стоуни, няма да е лошо да наминеш към Дани Тейлър. Ужасно зле изглежда.
— Въпрос на време — рече Стоуни. — Но ще мина и покрай него. Срамота е. Добро момче. От хубаво семейство.
— Ще си умра от мъка. Добро приятелче ми беше.
— Да, ама вече с нищо не може да му се помогне. Ще вали, Ит. А Уили мрази да се мокри.
Не си спомням друг път да съм влизал в уличката с такова удоволствие и да съм отварял задната врата с вълнение. Котаракът ме чакаше пред вратата. Нямам спомен за сутрин, в която тоя жилест и ловък котарак да не ме е чакал, за да се опита да се шмугне вътре през задната врата, а аз да не съм го замерил с някоя пръчка или да не съм го прогонил. Доколкото ми е известно, досега не е успял да влезе. Броя го за мъжкар заради опърпаните му в битки уши. Странно животно ли е котката, или толкова прилича на нас, че го намираме за не по-малко любопитно от маймуната? Тоя котарак поне шестстотин, ако не и осемстотин, пъти се е опитвал да влезе без абсолютно никакъв успех.