— В нашия край това е равносилно на договор.
— Е, и? Да не си се обидил?
— Ни най-малко.
— Тогава?
— Вземи си го! Наддаването още не е приключило.
— Боже мили… да не би „Уейлъндс“ да са ти дали по-добра оферта?
— Не са.
— Кой тогава — ония проклети вериги за преоценени стоки ли?
Пъхнах двайсетачката в горното му джобче зад подаващото се връхче на носната кърпичка.
— Портфейла ще го задържа — рекох. — Харесва ми.
— Виж какво. Не мога да ти предложа нищо, без да се обадя в управлението. Не решавай окончателно докъм вторник. Ще ти звънна. Като ти кажа, че се обажда Хю, ще знаеш, че съм аз.
— Щом искаш да се охарчваш за телефонни разговори.
— Добре де, ти все пак не решавай окончателно дотогава. Моля те.
— Ще те изчакам — рекох. — Ще ходиш ли на риболов?
— Само на лов за мацки. Поканих и онова парче Марджи да дойде с мен. Ама ми отказа. Насмалко да ми откъсне главата. Не ги разбирам тия жени — мацките.
— Стъранно, колоко стъранно!15
— Можеш да го повториш — рече. Не бях чувал някой да използва този израз поне от петнайсет години. Изглеждаше ми притеснен. — Не прави нищо, докато не ти се обадя — каза. — Исусе, а пък аз си мислех, че ще преметна лесно и това селянче.
— Нямам намерение да мамя господаря си.
— Глупости. Ти просто надигаш мизата.
— Току-що отказах да приема подкуп, ако искаш да съм по-точен.
Това, изглежда, му доказа, че съм различен от останалите. Започна да ме гледа с уважение, от което ми стана приятно. Направо се кефех. Пичът мислеше, че съм като него, само че по-добър.
Канех се да затварям, когато ми звънна Мери.
— Итън — рече, — надявам се, че няма да се ядосаш…
— За какво, пачо краче?
— Ами тя е толкова самотна, та ми мина през ум… а, бе, поканих Марджи на вечеря.
— Че какво му е лошото?
— Не се ли ядоса?
— Не съм, по дяволите.
— Не богохулствай. Утре е Великден все пак.
— Като го каза, та се сетих. Изглади си най-хубавата рокля. В четири сме канени у Бейкър.
— У тях ли?
— Да, на чай.
— Ще трябва да си облека великденския тоалет за черкуване.
— Много ти отива, осмундичке16.
— Нали не се ядоса за Марджи?
— Обичам те — рекох. И си е така. Наистина я обичам. И помня, че си рекох какъв дяволски мъж може да излезе от един мъж.
Пета глава
Минах по „Брястова“. Свърнах по застланата с баластра пътека, спрях и се загледах в старата къща. Изглеждаше ми някак си по-друга. Усещах я като своя. Не на Мери, не на баща ми, нито на Стария капитан, а лично моя. От мен зависеше дали да я продам, да я запаля, или да я оставя.
Не бях изкачил и първите две стъпала към кухнята, когато мрежестата врата се отвори с трясък и Алън излетя с бойния вик:
— Какво стана с „Пийкс“? Носиш ли ми „Пийкс“?
— Не — рекох. И — о, чудо на чудесата — той дори не изпищя от болка или разочарование. Нито пък се позова на майка си да потвърди, че съм му обещал. Само каза „О!“ и се прибра тихичко.
— Добър вечер — казах на отдалечаващия му се гръб, а той спря и изрече „Добър вечер“, сякаш беше някаква току-що научена нова дума на чужд език.
В кухнята влезе Мери.
— Подстригал си се — каза. Щом й се сторя нещо особен, веднага решава, че или ме тресе, или съм се подстригал.
— Не, ролчице, не съм.
— Защото аз съм се разхвърчала да оправям къщата.
— За какво?
— Нали ти казах, че Марджи ще идва на вечеря.
— Това го разбрах, но кое налага цялата дандания?
— От векове не сме канили някого на вечеря.
— Така е. Абсолютно вярно е.
— Ще си облечеш ли тъмния костюм?
— Не, дежурния сив — съвсем приличен е още.
— Защо не тъмния?
— Не искам да му развалям ръбовете преди утрешната черква.
— Сутринта пак ще ти го изгладя, ако трябва.
— Ще си облека дежурния сив — в цялата околия надали има по-готин от него.
— Деца — провикна се тя. — Да не сте посмели да пипнете нещо! Сложила съм купичките за ядки. Защо не искаш тъмния?
— Ей така.
— Марджи ще е изтупана до козирката.
— Марджи ме харесва в сивия.
— Ти откъде знаеш?
— Тя ми каза.
— Не ти е казвала такова нещо.
— Писа писмо до редакцията по въпроса.
15
Луис Карол. Алиса в страната на чудесата (превод Лазар Голдман, Стефан Гечев), С., 1969. — Б.пр.