— Дръж се сериозно. Нали няма да се държиш лошо пред нея?
— Ще я ухажвам непрестанно.
— Мисля, че тъмният ще ти стои по-добре — щом тя ще идва.
— Виж какво, цветарке моя, когато се прибрах, беше ми абсолютно безразлично дали ще съм облечен, или гол. А ти само за две секунди ме постави в положение да не обличам друго освен сивия работен костюм.
— Само за да ми правиш напук ли?
— Точно така.
— О! — каза тя със същия оня тон, който бе използвал и Алън.
— Какво ще ядем? Искам папийонката ми да е в тон с месото.
— Пиле на фурна. Не улавяш ли миризмата?
— Май да. Мери… аз… — Но не продължих. Какъв смисъл имаше? Не можеш да се противопоставиш на един национален инстинкт. Явно бе посетила разпродажбата на пилета в „Сейф Райт“. По-евтино, отколкото при Маруло. Аз, естествено, ги получавах по цени на едро и хиляди пъти съм й обяснявал на Мери защо веригите от магазини правят промоции. Въпросът е да те прикоткат, при което купуваш и куп други неща, които не са на промоция, но просто са ти под ръка. Хем всички го знаят, хем всички се подлъгват.
Лекцията ми към Мери Многоцветната умря при раждане. Новият Итън Алън Холи се движи в крак с безумията на нацията и се възползва от тях при всяка възможност.
— Надявам се да не мислиш, че съм изневерила на фирмата ти — каза Мери.
— Какво му е целомъдреното или греховното на някакво си пиле, скъпа моя?
— Ужасно евтино ги даваха.
— Смятам, че си постъпила по най-мъдрия… по най-спестовния начин.
— Пак ми се подиграваш.
Алън вече ме чакаше в спалнята ни.
— Ще ми дадеш ли да разгледам тамплиерския ти меч?
— Защо не. В ъгъла на килера е.
Той много добре знае къде е. Докато се разсъбличах, извади го от кожената му ножница, вдигна бляскавото закалено острие към светлината и огледа рицарската си стойка в огледалото.
— Докъде я докара със съчинението?
— Ъ?
— Искаш да кажеш: „Бихте ли повторил, сър?“
— Да, сър.
— Попитах докъде я докара с есето?
— А, това ли? Върви.
— Ще го свършиш ли?
— Разбира се.
— Разбира се?
— Разбира се, сър.
— И шапката можеш да извадиш. В голямата кожена кутия на лавицата. Перото й е леко пожълтяло.
Наместих се в огромната старомодна вана с лъвските крака. Едно време са ги правели наистина така, че да има къде човек да се отпусне. Смъкнах от себе си с четката Маруло и всичко останало от деня, после, още във ваната, се и избръснах без огледало, опипвайки наболите косми с върховете на пръстите си. Няма начин да не се съгласите, че беше съвсем по римски и упадъчно. Чак когато започнах да се реша, хвърлих поглед на огледалото. Отдавна не бях виждал лицето си. Напълно възможно е да се бръснеш всеки Божи ден, без да виждаш лицето си, особено ако то изобщо не те интересува. Красотата, казват, е нещо изключително повърхностно, но пък трябвало и да ти избива отвътре. По-добре да е второто, ако искам изобщо да успея. Не че съм грозен. Лицето ми просто не ме вълнува. Направих няколко физиономии, после ми омръзна. Не бяха нито благородни, нито заплашителни, нито горди, нито смешни. Просто старото ми тъпо лице правеше някакви физиономии.
В спалнята заварих Алън с шапката с перото на глава и ако и аз изглеждам така тъпо, колкото и той, май ще трябва да си подам оставката. Кожената кутия за шапки лежеше отворена на пода. Отвътре имаше банели от обвит във велур картон, оформящ нещо като обърната с дъното нагоре купа за каша.
— Чудя се ще могат ли да избелят това щраусово перо, или ще трябва да си търся ново?
— Ако купиш ново, даваш ли ми това?
— Защо не. Къде е Елън? Още не съм чул пронизителното й детско гласче.
— Пише си съчинението „Обичам Америка“.
— А ти?
— Още го обмислям. Ще ми донесеш ли малко „Пийкс“?
— Сигурно пак ще забравя. Защо не минеш някой ден покрай магазина да си вземеш?
— Окей? Мога ли да задам един въпрос…, сър?
— Поласкан съм от честта.
— Вярно ли е, че сме били собственици на цялата главна улица в разстояние на три пресечки?
— Вярно е.
— И че сме имали китобойни кораби?
— Точно така.
— Защо ги нямаме сега?
— Загубили сме ги.
— Как така.
— Ами, ей така, просто сме взели и сме ги загубили.
— Ти се майтапиш.
— Ако й направиш дисекция, ще видиш, че е дяволски сериозна шега.