— В училище правим дисекция на жаба.
— Браво на вас. И жалко за жабата. Коя от тези вратовръзки-красавици да си сложа?
— Синята — отвърна ми той с безразличие. — Слушай, като се облечеш, ще можеш ли… ще намериш ли време да се качиш до тавана?
— Ако е важно, ще намеря време.
— Ще дойдеш ли?
— Ще дойда.
— Добре, аз се качвам отсега да светна.
— Ще дойда само след секунди, щом си вържа вратовръзката.
Стъпките му отекнаха глухо по голите стъпала към тавана.
Ако седна да мисля, докато си връзвам вратовръзката, тя е склонна да се усуче, но оставя ли пръстите ми да правят каквото си искат, възелът става идеален. Поставих задачата на пръстите си и се замислих за тавана на стария дом на семейство Холи — за моята къща, за моя таван. Той изобщо не е някакъв тъмен и обрасъл с паяжини затвор за счупени и захвърлени вещи. Има си едни прозорчета с мънички криле, които са толкова стари, че придават на светлината лавандулов цвят, а светът навън изглежда вълнист — сякаш го наблюдаваш под вода. Складираните там книги не чакат някой да ги изхвърли или да ги дари на Моряшкия институт. Почиват си удобно по етажерките и чакат да бъдат преоткрити. Креслата също. Някои от известно време са демоде, други имат щръкнали пружини, но са все широки и удобни. Почистването на къщата включва и почистване на тавана и понеже повечето време е затворен, там не се събира много прах. Спомням си как като дете се ровех сред тези скъпоценни книги или когато ме награбваха агониите, или в оня призрачен полуживот, който изисква усамотяване, се оттеглях на тавана и се свивах на кравай в едно огромно, оформило се по тялото кресло под струящата през прозорчето виолетово-лавандулова светлина. Това ми даваше възможност да оглеждам одяланите с тесла квадратни покривни подпори — как са сглобени на длаб и застопорени с дъбови шпонки. Когато върху покрива вали — било то ръмеж, или порой, — таванът е едно хубаво, сигурно място. Следват книгите, оцветени от светлината — книжки с картинки на отраснали вече деца, отгледани и заминали: поредиците „Бъбривко“ и „Роло“; за хилядата стихии — „Огън“, „Вода“, „Цунами“, „Земетресения“ — подробно илюстрирани; „Ад“ с илюстрациите на Гюстав Доре, сред които квадратните песни на Данте са напъхани като някакви тухли; сърцераздирателните истории на Ханс Кристиан Андерсен, смразяващите кръвта насилие и жестокост на Братя Грим, величавата „Смърт на Артур“ с рисунки на Обри Биърдсли — болнаво, хромо същество, необичаен избор за илюстратор на великия, мъжествен Малъри.
Помня как се възхищавах от мъдростта на Х. К. Андерсен. Царят споделял тайните си с някакъв кладенец, където те били в безопасност. Онзи, който разправя тайни или разказва нещо, задължително трябва да има предвид кой го слуша или чете, понеже една история има толкова версии, колкото и читатели. Всеки си взема от нея онова, което иска или може, приспособявайки разказа към своя тертип. Някои си избират отделни части и зарязват останалото, други прекарват историята през цедката на собствените си предубеждения, трети я украсяват с личното си удоволствие. Един разказ трябва задължително да има известни допирни точки с читателя, за да му създаде чувството, че си е у дома. Едва тогава ще е готов да възприеме чудесата. Приказката, която бих разказал на Алън, ще е различна по структура от същата приказка, но разказвана на Мери, а ако и Маруло се включи сред слушащите — ще трябва да я оформя така, че да пасне на Маруло. Затова ми се струва, че Андерсеновият кладенец е най-добрият слушател. Само приема, а ехото, което връща, е слабо и скоро заглъхва.
Имам чувството, че ние — почти всички, да речем — сме откърмени от науката на деветнайсети век, която е отричала всичко, неподдаващо се на измерване или обяснение. Те, необяснимите неща, пак са си съществували, но поне са нямали нашата благословия. Отказвахме да видим необяснимото, та междувременно голям дял от света бе изоставен в полза на деца, луди, глупаци и мистици, интересуващи се повече от това, какво представлява дадено нещо, а не защо съществува. Затова таваните по света съдържат толкова много стари и прекрасни вещи, понеже хем не ги желаем около себе си, хем не смеем да ги изхвърлим.
От една от полиците висеше самотна крушка без абажур. Върху гредореда таванското дюшеме е от ръчно дялани чамови талпи, петдесет сантима широки и пет сантима дебели, които носят спокойно товара на подредените сандъци и кутии, увити в хартия лампиони, вази и най-разнообразни изпратени в изгнание украшения. Светлината се стелеше нежно по няколкото поколения книги върху откритите, но добре избърсани от прах лавици. Моята Мери е заклет враг на прахта и следи за чистотата не по-зле от един казармен старшина. Книгите са подредени по големина и цвят.