Алън бе положил глава върху горния ръб на една от етажерките и се блещеше ядно на книгите й. Дясната му ръка бе върху главата на тамплиерския меч, насочен надолу сякаш е бастун.
— Заел си символична поза, сине. Бих я озаглавил „Младост, война и учение“.
— Искам да те питам… нали каза, че тук имало книги с разни сведения.
— Какви например?
— Патриотични дрънканици, за съчинението.
— Разбирам. Патриотични дрънканици. Ритмично звучи, нали? „Тъй скъп ли е животът и тъй сладък ли е мирът, че да платим за него с вериги и робия? Да не дава Господ всемогъщи! Не знам другите какъв курс ще поемат, но що се отнася до мен лично, или ми дайте свобода, или ми дайте смърт!“17
— Ей, ама това направо е страхотно!
— Че как иначе? По онова време на земята са живели великани.
— Защо не съм бил жив тогава. Пиратски кораби. Представяш ли си! Бум-бум! Вдигай знамето! Делви с жълтици и дами в копринени рокли и с накити. Де да бях живял в ония времена. Някои от дядовците ми са живели… живели. Ти лично ми го каза.
— Тяхното е било нещо като благородно пиратство — наричали са се капери. Но подозирам, че не е било толкова готино, колкото сега ни се струва. Осолено телешко и сух хляб. Да не говорим, че по онова време по света е имало и скорбут.
— Какво от това. Аз ще си прибирам златото и ще си го донасям у дома. Май вече не разрешават подобни работи?
— Не, сега нещата са на по-широка нога и по-организирани и им викат дипломация.
— Едно момче от училище спечелило две телевизионни награди — една от петдесе и една от двеста долара. К’во ще кажеш, а!
— Трябва да е умно момче.
— Тоя ли? Ами! Имало си номер. Научаваш номера и си измисляш някаква хава.
— Хава ли?
— Ами, да. Например, че си сакат или че отглеждаш жаби, за да издържаш старата си майка. Въпросът е да привлечеш любопитството на публиката, та да те изберат. Той си има едно списание с всяко едно състезание в цялата страна. Тате, ще ми купиш ли и на мен такова списание?
— Е, пиратството е отмряло, но поривът продължава да мъждука.
— Какво значи това?
— От нищо — нещо. Забогатяване без труд.
— Ще ми купиш ли списанието?
— Бях останал с впечатлението, че след скандала с подкупите на диск-жокеите на подобни неща се гледа с лошо око.
— По дяволите, изобщо не е така. Пардон, изобщо не е така, сър. Направили са само леки промени. Ех, само да се докопам поне до малко от плячката.
— Значи пак за плячка става дума.
— Мангизите са си мангизи, както и да си се сдобил с тях.
— С това вече не съм съгласен. На самите пари нищо им няма, ако си ги добил по този начин, но онзи, който ги добива, пострадва.
— Че как ще пострада? Нали не е забранено от закона? Ами, че някои от най-богатите хора в страната…
— Чарлз, сине мой, сине мой.
— Защо ми викаш „Чарлз“?
— Задължително ли е да си богат, Алън? Абсолютно задължително ли е?
— Ти какво, мислиш, че ми е приятно да живея без мотоциклет ли? Поне двайсе от момчетата си имат мотори. И какво мислиш, че ми е на мен, като изобщо си нямаме кола, да не говорим за телевизор?
— Страшно неприятни са ми такива приказки.
— Не си даваш сметка, какво ми е на мен, тате. Преди време писах в клас тема, как прадядо ми бил капитан на китобоен кораб.
— То си е така.
— Целият клас се спука от смях. И знаеш ли как ми викат вече? Кашалота. На теб приятно ли щеше да ти е?
— Гадно е.
— Нямаше да е толкова гадно, ако ти беше адвокат или работеше в банка, или нещо такова. Знаеш ли какво съм решил да направя с първата спечелена плячка?
— Нямам представа.
— Ще ти купя кола, за да не ти е кофти, че другите си имат, а ти — не.
— Благодаря ти, Алън — рекох с пресъхнало гърло.
— Няма за какво. На мен така или иначе още ми е рано за книжка.
— На тази етажерка ще намериш всички известни речи в историята на страната ни, Алън. Надявам се да прочетеш поне някои от тях.
— Задължително. Налага ми се.
— Дано е така. Наслука. — Докато слизах тихо по стълбите, облизах устни. Алън в едно беше прав. Наистина се чувствах кофти.
17
Последният абзац от реч, произнесена на 23.III. 1775 г. От Патрик Хенри (Patrick Henry — 1736–1799) — виден деец на Американската революция. — Б.пр.