Докато Марджи и Мери минаха през цялата гама светски приказки — „Какво си направила с косата си?“… „Много ми харесва така“… „Този цвят е точно за теб. Не го променяй“ — безобидните женски сигнали за възприемане на събеседничката, — аз се сетих за най-женския от всички вицове, които съм чувал през живота си. Срещат се две жени. „Какво си направила с косата си — възкликва първата. — Има вид на перука.“ „Защото наистина е перука.“ „Така ли? Никога нямаше да позная.“
Такива отговори вероятно крият много по-дълбок смисъл, отколкото предполагаме или имаме правото да знаем.
Вечерята също бе поредица от възклицания за превъзходното пиле на фурна и уклончиво съгласие, че горе-долу става за ядене. Елън изучаваше гостенката с нищо неизпускащо око — до най-малкия детайл на прическата и грима й. Едва тогава проумях колко от малки започват да провеждат онези подробни огледи, върху които впоследствие базират своята така наречена интуиция. Елън обаче избягваше да срещне моя поглед. Знаеше, че ме е наранила смъртно, и очакваше да си отмъстя. Чудесно, свирепа ми дъщеричке. Ще ти отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя.
Вечерята излезе сполучлива — питателна и обилна — така, както се поднася на гости, с куп чинии, които не се ползват ежедневно. Накрая — кафе, каквото обикновено не пием след ядене.
— Не ти ли пречи да спиш?
— Нищо не е в състояние да ми попречи на съня.
— Дори и аз ли?
— Итън!
После мълчаливата, смъртоносна война кой да измие чиниите.
— Нека ти помогна.
— В никакъв случай. Ти си ни гостенка.
— Добре, поне да ги занеса в кухнята.
Очите на Мери издириха децата, а духът й ги нападна „на нож“. Знаеха какво ще последва, но бяха безпомощни.
— Това е работа на децата — каза Мери. — Много обичат да го правят. А и го вършат добре. Направо се гордея с тях.
— Колко мило! Такива деца все по-рядко се срещат.
— Знам. Голям късмет имаме, че искат да помагат.
Усещах как мозъчетата им се щурат като пор, който търси откъде да избяга, как си мислят дали да не направят фасон, дали да не им прилошее, или да вземат да изтърват красивите стари чинии. Коварните им мисли, изглежда, и на Мери не й убягнаха, защото тя заяви:
— И са толкова внимателни! Никога нищо не са ми счупили. И една очукана чаша нямам даже.
— Това си е жива благословия! — възкликна Марджи. — Как ги научи?
— Не съм ги учила. Идва им отръки. Нали знаеш, някои хора са си по природа нескопосни; Алън и Елън обаче са надарени със сръчни ръце.
Хвърлих поглед да видя реакцията на децата. Усещаха, че ги работят. И според мен се чудеха дали и Марджи Йънг-Хънт схваща положението. Продължаваха да търсят начин да се измъкнат. Но аз насочих прожектора право върху им.
— Те, естествено, обичат да ги хвалят — рекох, — но ние ги бавим. Ако не ги пуснем да тръгнат, ще закъснеят за киното.
Възпитанието не позволи на Марджи да се изсмее, а Мери ми хвърли бърз и изненадан възхитен поглед. Та те дори не бяха споменали, че искат да ходят на кино.
Дори когато тийнейджърите не вдигат никакъв шум, всичко става някак си още по-тихо, след като излязат. Около тях въздухът сякаш ври. Щом заминаха, цялата къща сякаш си отдъхна и се успокои. Какво чудно има тогава в това, че полтъргайсти се срещат единствено в къщи с подрастващи деца.
Тримата закръжихме опипом около темата, която знаехме, че ще възникне. Отидох до остъкления шкаф и извадих три оформени като лилии и украсени с венчета чаши с високи столчета, докарани един Господ знае кога от Англия. И налях от потъмнялата и захабила се от годините плетена дамаджанка.
— Ямайски ром — съобщих. — Навремето Холи са били мореплаватели.
— Много стар ще да е — каза Марджи Йънг-Хънт.
— По-стар от нас двамата, че и от баща ми.
— Направо в тила те удря — каза Мери. — Е, днес явно ще празнуваме. Итън го вади само за сватби и погребения. Смяташ ли, че е редно, скъпи? Имайки предвид, че утре е Великден.
— Светото причастие да не го правят с кока-кола, скъпа моя.
— Мери, никога не съм виждала съпругът ти тъй развеселен.
— Дължи се на предсказанието ти — отвърна Мери. — За една нощ стана нов човек.
Ужасно нещо е това човекът: куп циферблати, превключватели и записващи устройства, от които само няколко сме способни да разчетем, и то вероятно с не особено голяма точност. В корема ми изригна прогаряща червена болка, която се вдигна и ме прониза и разкъса точно под ребрата. Ураганен вятър зарева в ушите ми и ме заподхвърля като безпомощен кораб, счупил мачта, преди да успее да прибере платната. В устата ми се появи горчиво-солен вкус, а стаята започна да пулсира и да се надига пред очите ми. Всеки предупредителен сигнал крещеше: „Опасност!“, крещеше: „Корабокрушение!“, крещеше: „Ужас!“ Обзе ме, докато минавах зад столовете на дамите, преви ме одве в трепереща агония и също толкова внезапно изчезна. Изправих се и продължих, а те дори не се усетиха. Сега разбирам как навремето хората са вярвали, че някой може да бъде обзет от дявола. Не съм особено сигурен, че не вярвам и аз. Обладаване! Кипящото зараждане на нещо чуждо, докато всяко нервно окончание се съпротивлява, но губи битката и се оттегля победено, за да сключи мир с нашественика. Насилие — това е думата, ако можете да си представите звука на дума, поръбена със синкав пламък като от газова горелка.