— Нали говорихме за това сутринта.
— Да, когато дойдох за кафе. И цял ден не ми излиза от ума. Дори нося картите.
Мери е склонна да приема съсредоточеността за гняв, а гнева за насилие, при това изпитва ужас от насилието. Този страх й го вселили някакви чичовци пияници, което е безобразие. Усещах как страхът й нараства.
— Хайде да не си играем с огъня — рекох. — Дай по-добре да поиграем на двайсет и едно.
Марджи усети тактиката, разпозна я, сигурно и тя я бе прилагала.
— Нямам нищо против.
— Моят късмет е изяснен. Ще стана богат. Да спрем дотук.
— Виждаш ли? Нали ти казах, че не вярва. Разкарва те нагоре-надолу, а накрая отказва да играе. Понякога направо ме влудява.
— Наистина ли? Никога не ти е личало. Ти винаги си моята любяща женичка.
Интересно как понякога човек усеща течения и насрещни течения — не винаги, само понякога. Понеже Мери не използва мозъка си за подредено мислене, вероятно затова е по-възприемчива към впечатленията. Напрежението в стаята се засилваше. Мина ми през ум, че приятелството й с Марджи може да пострада — никога вече няма да се чувства отпусната в нейно присъствие.
— Аз всъщност най-сериозно искам да разбера това с картите — рекох. — Пълен невежа съм. Открай време знам, че е специалитет на циганките. Ти циганка ли си? Май никога не съм виждал циганка.
Мери каза:
— Моминското й име е руско, но самата тя е родена в Аляска.
Ето го, значи, обяснението за широките скули.
Марджи рече:
— Имам да ти призная една неприятна тайна, Мери, за това, как сме се озовали в Аляска.
— Била е притежание на руснаците — намесих се. — Купили сме я от тях.
— Да, но знаеш ли, че е била затворнически лагер, като Сибир, само че за още по-тежки престъпления?
— От какъв род?
— Най-тежките. Прабаба ми била заточена в Аляска за магьосничество.
— Какво е правила?
— Причинявала е бури.
— Значи ти идва по естествен път.
— Да създавам бури ли?
— Не, да гледаш на карти — вероятно няма разлика.
— Шегуваш се — каза Мери. — Не може да е вярно.
— Може и да се шегува, Мери, но си е истина. Смятало се е за най-тежкото престъпление, по-лошо и от убийството. И досега притежавам документите й — на руски, разбира се.
— А ти знаеш ли руски?
— Почти съм го забравила.
— Може магьосничеството и днес да е най-тежкото престъпление — рекох.
— Разбра ли какво имах предвид? — прекъсна ме Мери. — Скок насам, скок натам. Никога не знаеш какво всъщност мисли. Снощи… тази сутрин, се надигнал още по тъмно. Излязъл на разходка.
— Аз съм един негодник — заявих. — Отявлен и непоправим нехранимайко.
— Та на мен ми се ще все пак Марджи да хвърли картите — но по нейному си, без твоя намеса. Ако продължим да бъбрим, децата ще се върнат и няма да ни дадат възможност.
— Извинете ме за минутка — рекох. Качих се в спалнята. Мечът лежеше върху леглото, а отворената кутия за шапки си стоеше на пода. Влязох в банята и пуснах сифона. Шуртенето на водата се чува из цялата къща. Намокрих кърпа със студена вода и я притиснах о челото си, най-вече върху очите. Имах чувството, че от напрежение ще изскочат навън. От студената вода ми стана по-добре. Седнах върху тоалетната седалка и сведох лице към влажната кърпа, а когато се стопли, пак я намокрих. На излизане от спалнята грабнах от кутията тамплиерската шапка с перото, нахлупих я и заслизах по стълбите.
— Ох, щурчо — посрещна ме Мери. Изгледа ме с радост и облекчение. Болката се изпари от въздуха.
— Щраусовите пера могат ли да се избелват? — попитах. — Пожълтяло е.
— Мисля, че да. Попитай господин Шулц.
— Ще му я занеса в понеделник.
— Много ми се ще Марджи да обърне картите — каза Мери. — Умирам от желание.
Окачих шапката върху долната колона на стълбището, където тя остана с вид на пиян адмирал, ако такова нещо е възможно.
— Донеси масата за карти, Ит. Необходимо ни е много място.
Извадих я от килера в антрето и разтворих краката й.
— Марджи обича стол с права облегалка.
Придърпах един от столовете за хранене.