— От нас какво се иска?
— Да се съсредоточите — каза Марджи.
— Върху кое?
— Доколкото е възможно — върху нищо. Картите са в чантичката ми на дивана.
Винаги съм си представял картите за гледане като мазни, дебели и с пречупени ъгълчета, но нейните бяха чисти и лъскави, с нещо като пластмасово покритие. Бяха по-тесни и по-дълги от картите за игра и много повече на брой от петдесет и две. Марджи изправи гръбнак пред масата и оформи от тях ветрило — пъстри картинки и заплетени фигури. Надписите бяха на френски: l’empereur, l’ermite, le chariot, la justice, le mat, le diable18 — земя, слънце, луна и звезди, и цветове с мечове, чаши, жезли и, предполагам, пари, ако deniero19 значи това, но символът имаше формата на хералдическа роза, а във всеки цвят освен това имаше и roi, reine и chevalier20. Следваха някакви необичайни, тревожни карти — поразявана от светкавица кула, колело на съдбата, човек, увиснал за глезените от бесилка, наречена pendu21, и Смъртта — la mort, скелет с коса.
— Доста потискащи са — рекох. — Това ли означават картите, което е изобразено на тях?
— Зависи от това, как паднат една спрямо друга. Ако изображението е с главата надолу, добиват противоположния смисъл.
— Значи смисълът може да варира.
— Да. Именно това е ролята на тълкуването.
В мига, в който хвана картите, Марджи доби тържествен израз. На силното осветление ръцете й издаваха онова, което вече бях забелязал — че е по-стара, отколкото изглежда.
— Кой те научи? — попитах.
— В началото наблюдавах баба ми, после започнах да гледам по разни партита — явно съм искала да привлека внимание.
— Ти самата вярваш ли им?
— Не мога да кажа. Понякога се получават забележителни неща. Не знам.
— Възможно ли е картите да са всъщност ритуал за съсредоточаване — нещо подобно на екстрасенско упражнение?
— В някои случаи вероятно е така. Най-голяма точност постигам именно тогава, когато припиша на някоя карта смисъл, какъвто дотогава не съм й придавала.
Докато размесваше картите, цепи колодата, пак ги размеси, пак ги цепи, после ми ги подаде и аз да цепя, ръцете й се движеха като самостоятелни живи същества.
— На кого да гледам?
— На Итън — възкликна Мери. — Да видим ще съвпадне ли с вчерашното.
Марджи ме огледа:
— Рус — рече, — синеок. Нали не си навършил четиридесет?
— Почти.
— Кралят на жезлите. — Намери картата в колодата. — Това си ти. — Изображение на крал с мантия и корона, хванал огромен жезъл в червено и синьо, а отдолу надпис Roi de Baton. Положи я с лице нагоре и пак размеси колодата. После започна бързо да обръща картите и заговори с напевен глас. Карта върху моята — Това те покрива. — Напреко отгоре й. — Това те прекръства. — Една отгоре. — Това ти е короната. — Друга под мен. — Това ти е основата. Тази отпред, тази отзад. — Върху масата се оформи кръст от карти. После бързо обърна още четири и ги нареди в една линия вляво от кръста с думите: — Ти, къщата, надеждите, бъдещето. — Последната карта беше на обесения с главата надолу, le pendu, но от моето място насреща й се виждаше наопаки.
— Бъдещето ми е ясно.
— Може да означава и спасение — каза тя. Прекара показалец по долната си устна.
— А парите къде са? — попита нетърпеливо Мери.
— Тука са — промълви тя разсеяно. Внезапно събра картите, размеси ги продължително, после пак ги заразполага, мърморейки ритуалните думи под носа си. Имах чувството, че не обръща внимание на отделните карти, а ги възприема като едно цяло, а очите й се замъглиха и като че ли гледаха надалеч.
Як номер, рекох си, убиец в женските клубове — че и навсякъде другаде. Сигурно и жрицата Пития е изглеждала по същия начин — спокойна, съсредоточена и объркваща. Успееш ли да задържиш хората за дълго нащрек, почти без дъх, в очакване, ще повярват на всяка твоя дума — и не става дума за актьорско майсторство, а по-скоро за техника, за улучване на подходящия момент. А тази жена хабеше дарбата си по пътуващи търговски пътници. Добре де, но какво искаше от нас, от мен? Изведнъж тя пак грабна картите, оформи ги в колода и ги постави в червената кутия с надпис I. Muller & Cie, Farbrique de Cartes.
— Не мога — рече. — И това става понякога.
— Да не си видяла нещо, което не щеш да ни кажеш? — попита Мери със затаен дух.