Когато всичко свърши, ме обзе паническо чувство за вина и признах пред стария доктор Пийл, който подписа смъртния акт, какво бях изпитал.
— Според мен няма нищо необичайно — каза ми. — Виждал съм подобно изражение по лицата на много хора, но малцина си го признават.
— Но каква е причината? Той беше добър човек.
— Може да се дължи на някакъв стар спомен — рече. — Нещо като завръщане към някогашната глутница, когато опасност е заплашвала неин болен или ранен член. Някои животни и повечето риби разкъсват и изяждат отслабналите си събратя.
— Та аз да не съм животно… или риба?
— Не си. И вероятно точно затова ти е чуждо. Но то е там. Всичко е там.
Добър старец е доктор Пийл, уморен старец. Изражда ни и ни погребва от петдесет години насам.
Но да се върнем към Конгреса на мрака, а той, изглежда, работеше извънредно. Понякога човек така изневерява на себе си, че си казваш: „Невъзможно е да го е направил. Не му е в характера.“ А може и да му е. Просто да зависи от ъгъла, от който го гледаш, или пък налягането отгоре и отдолу да е променило формата му. На война много често се среща — страхливецът се превръща в герой, а смелчагата се срутва сред пламъци. Или прочиташ в сутрешния вестник как някой мил, добър семеен човек посякъл с брадва жената и децата си. Според мен излиза, че човек постоянно се променя. Но промяната става забележима само в определени моменти. Ако решех да задълбая по-дълбоко, сигурно щях да проследя наченките на промяната чак до раждането си, а може би и преди това. Напоследък куп дребни неща започваха да оформят схемата на по-големи неща. Имах чувството, че събития и изживявания се блъскаха и бутаха в посока, противоположна на нормалната ми, или поне на тази, която бях започнал да смятам за нормална — посоката на продавача в бакалница, провалилия се, човекът без истинска надежда или амбиция, окован сред задълженията да пълни стомасите и да облича телата на семейството си, затворен в клетката от навици и мнения, които лично аз възприемах като морални, дори целомъдрени. Нямаше да се учудя, ако се окажеше, че ме е обзело самодоволството от това, да съм, както аз му виках, „добър човек“.
Понеже, естествено, съзнавах какво става около мен. Нямаше нужда Маруло да ми го изтъква. Изключено е да живееш в малък град като Ню Бейтаун и да не си даваш сметка. Но не се бях замислял кой знае колко. Съдията Доркас опрощаваше шофьорски глоби срещу услуги. Това дори не бе тайна. А една услуга води до друга. Кметът и същевременно собственик на магазин за строителни стоки продаваше на кметството на раздути цени оборудване, от което при това невинаги имаше нужда. Тръгнеха ли да прокарват нова асфалтирана улица, обикновено се оказваше, че още преди да оповестят плана, господин Бейкър, Маруло и пет-шест други видни представители на бизнеса вече са изкупили парцелите покрай нея. Това си бяха природни факти, макар винаги да бях смятал, че не са факти от собствената ми природа. Обединеното подтикване от страна на Маруло и господин Бейкър, и търговския агент, и Марджи Йънг-Хънт, и Джои Морфи се превърна в як натиск, така че: „Ще трябва да отделя малко време да го обмисля.“
Моята скъпа мъркаше на сън, на устните й грееше архаичната усмивка и излъчваше онова допълнително спокойствие и душевен мир — някаква пълна задоволеност, която й се явява, след като се любим.
След скитанията ми през предната нощ се предполагаше, че ще ми се спи, но бях съвсем буден. Забелязал съм, че дрямката почти не ме наляга, ако знам, че сутринта ще мога да спя до късно. Червените петна вече плаваха пред очите ми, уличната лампа пращаше сенките на голи брястови клони върху тавана, където очертаваха тържествено полюляващи се плетеници, тъй като подухваше пролетният вятър. Прозорецът беше полуотворен и белите завеси се изпълваха и надуваха като платната на закотвена лодка. Мери държи пердетата да са бели и наскоро прани. Това й създава чувството за благоприличие и сигурност. И се прави на леко възмутена, когато й кажа, че това се дължи на дантелените пердета в ирландската й душа.