И аз се чувствах добре и задоволен, но за разлика от Мери не се гмурнах в съня. Просто не ми се спеше. Предпочитах да се наслаждавам напълно на доброто си настроение. Исках да си мисля за конкурса за съчинения „Обичам Америка“, в който децата ми щяха да участват. Но зад тези и всички останали мисли исках да разгледам какво точно става с мен и какво смятам да правя в това отношение, при което, естествено, започнах отзад напред и установих, че тъмното жури в дълбините вече е решило от мое име. Ето го и самото решение, формулирано и недвусмислено. Все едно тренираш за някакво състезание, подготвяш се и в един момент се озоваваш най-после на старта с опрени в блокчетата шпайкове. И тогава вече не ти остава никакъв избор. Щом гръмне стартерът, хукваш. И осъзнах, че съм запънал шпайковете и само чакам изстрела. Но явно, че последен бях научил за това. Цял ден хората ми викаха колко добре съм изглеждал, в смисъл, че изглеждам по-другояче, по-уверен, променен. Оня търговски агент следобеда направо се облещи. Маруло ме оглеждаше недоверчиво. А Джой-бой изпита нуждата да ми се извинява за нещо, което аз бях сторил. Накрая и Марджи Йънг-Хънт — тя май бе най-прозорливата с тоя неин сън с гърмящата змия. Успя някак си да пробие и откри у мен някаква сигурност, в която самият аз още не бях сигурен. И символът й бе гърмящата змия. Усетих, че се хиля в мрака. А после, объркана, ми излезе с най-стария възможен номер — заплахата от изневяра, стръв, хвърлена насред прилива, за да провери какви риби се хранят там. Но то не ми напомни за тайния шепот на скритото й тяло — не, пред очите ми бяха птичите й пръсти, издаващи стареене, нервност и жестокостта, която изпитва човек, когато загуби контрол върху обстоятелствата.
Понякога ми се ще да проумея естеството на нощните мисли. Толкова близки са до сънищата. В някои случаи успявам да ги насоча, друг път се изоглавят и се втурват към мен, сякаш са мощни, неукротени коне.
Дани Тейлър се намъкна. Нямах намерение и за него да мисля и да страдам, но той взе, че се появи. Наложи се да приложа един трик, който навремето научих от някакъв стар, печен старшина, и знам, че действа. По време на войната изкарах един ден, една нощ и после още един ден като едно цяло, чиито части представляваха, общо взето, всичките гадни ужасии, които могат да се случат в тоя гнусен занаят. Изглежда, докато траеше, не осъзнах агонията, тъй като бях зает и неописуемо каталясал, но през следващите години това цяло, състоящо се от един ден, една нощ и после още един ден, навестяваше многократно нощните ми мисли, докато накрая се превърна в оная лудост, на която й викат бойно изтощение, а навремето се е наричала фронтовашко психическо разстройство. Какво ли не пробвах, за да й преча, но тя все се добираше до мен. Дебнеше ме по цял ден, за да ми скочи в мрака. Веднъж, разнежен от уискито, го споделих с ротния ни старшина — стар професионален боец, участвал във войни, които отдавна сме забравили. Ако речеше да си закачи всички лентички на получените ордени, нямаше да му остане място за копчетата — Майк Пуласки, поляк от Чикаго, но не родственик на героя22. Имах късмет, че и той доста се беше понаквасил, иначе можеше да млъкне заради отдавна насаденото му убеждение, че с офицер не се общува.
Майк ме изслуша, без да отлепва поглед от една точка на междувеждието ми.
— Да — рече накрая. — Знам го това. Проблемът е, че човек се мъчи да го прогони от главата си. Не става така тая работа. По-скоро трябва да го посрещнеш с нещо като „добре дошло“.
— Не те разбирам, Майк.
— Приемаш, че е нещо, което е траяло дълго — започваш от самото начало и си спомняш всичко, което можеш, до самия му край. Много скоро ще му писне, разни парчета ще се изгубят и докато се усетиш — то напълно изчезнало.
Опитах се и ми подейства. Не знам дали психиатрите го знаят тоя номер, а би трябвало.
Та когато през онази нощ ми се яви Дани Тейлър, излязох му с трика на старшина Майк.
Като малки, на еднаква възраст, еднакъв ръст и еднакво тегло, ходехме да се мерим на големия кантар в склада за зърна и фураж на главната улица. Ако тая седмица се окажех с 200 грама по-тежък, до следващата Дани ме настигаше. Ходехме заедно на риба, на лов и на плуване, дори излизахме с едни и същи момичета. Подобно на повечето стари семейства в Ню Бейтаун и това на Дани бе доста заможно. Къщата им е онази бялата на „Порлок Стрийт“, с канелюри по колоните. Навремето семейство Тейлър притежаваше и извънградска къща на около пет километра от града.
22
Kazimierz (Casimir) Pulaski (1747–1779) — полски кавалерийски офицер, обучавал американската кавалерия по време на Американската революция. — Б.пр.