Навсякъде около нас има плавни хълмове, покрити с дървета, малко бяла мура, а други — с второ поколение древни дъбове, хикори23 и тук-таме кедри. Много преди да се родя, дъбовете били тъй чудовищно големи, че местните майстори издялвали корабните килове, ребра и талпи досами корабостроителниците, докато накрая всичко било изсечено. И насред този вълнист пейзаж фамилията Тейлър навремето вдигнала „Тейлър Медоу“ — къща по средата на просторна ливада — единственото равно място в радиус от доста километри. Ако се съди по това, че е равна като маса и е заобиколена с ниски хълмове, някога трябва да е била дъно на езеро. Преди шейсетина години къщата им изгоряла и никой не се захванал да строи нова. Като деца с Дани ходехме дотам с колелетата си. Играехме в иззиданото от камък мазе, а с тухли от старите основи си построихме и ловна хижа. Някога имението трябва да е имало възхитителен парк. Виждахме стройни редици от дървета, а сред завърналата се гора се мяркаха, загатнати, бивши живи плетове и синори. Тук-таме се срещаше остатък от каменен парапет, а веднъж открихме дори бюст на бог Пан върху заострен постамент. Беше паднал по лице и рогата и брадата му бяха заровени под песъчливата глина. Вдигнахме го, почистихме го и известно време му отдавахме почит, но накрая паднахме жертва на алчността и момичетата. Закарахме го с количка до Флъдхамптън и го продадохме за пет долара на един вехтошар. А сигурно е бил художествено произведение, при това много старо.
Ние с Дани бяхме приятели, понеже момчетата без приятели не виреят. После обаче го приеха във Военноморската академия. Срещнах го веднъж в униформа и това ми остана за доста години. Ню Бейтаун и тогава беше, и сега си остава затворена, тясно свързана общност. Всички знаеха, че Дани са го изключили, но никой не говореше на тази тема. Родът Тейлър постепенно измря — ами, същото, каквото се случи и с рода Холи: останал съм само аз и, разбира се, синът ми Алън. Дани се завърна чак след като всичките му роднини умряха, при това вече се беше пропил. В началото се помъчих да му помогна, но той ме отблъсна. Нямал нужда от никого. Въпреки всичко си останахме близки — много близки.
Прекарах през ум всичко, което си спомнях, до самото утро, в което му дадох долар, за да намери своето местно забвение.
Структурата на промяната ми усещаше: външен натиск, желанието на Мери, мераците на Алън, гневът на Елън, помощта на господин Бейкър. И едва след като ходът е обявен и готов, мисълта тръгва да слага покрив върху сградата и да намери думи, с които да го обясни и оправдае. Ами ако смиреното ми и безкрайно положение на продавач в бакалница се окаже не някаква благодетел, а чист морален мързел? Без смелост всякакъв успех е немислим. Току-виж съм се оказал чисто и просто плах, боящ се от последствията — с една дума, мързелив. Успешният бизнес в града ни не изисква нито сложност, нито непрозрачност, нито пък е кой знае колко успешен, тъй като упражняващите го са заложили изкуствени ограничения на своята дейност. И понеже закононарушенията им са дребни, и успехът им е дребен. Ако някой ден някой се заеме да изследва надълбоко градската управа и бизнес комплекса на Ню Бейтаун, ще установи, че са се нарушавали стотици правни и хиляди етични правила, но всичко това е представлявало незначителни нарушения — дребна кражба. Отменили част от десетте божи заповеди и запазили останалите. И щом някой от преуспелите местни хора се сдобие с толкова, колкото му трябва или му се иска, заживява пак праведно със същата лекота, с която сменя ризата си, и доколкото всички могат да се убедят, от прегрешенията му не следват никакви отрицателни последици, стига, естествено, да не са го изловили. Дали някой от тях някога се е замислял на тая тема? Нямам представа. Но щом човек може да си опрости собствените дребни закононарушения, защо да не си прости и за някое бързо, сурово и смело деяние? Има ли разлика между убийството посредством бавен, неотслабващ натиск и бързото, снизходително наръгване с нож? Не чувствам вина за убитите от мен немци. Предполагам, че за известно време просто отмених всички правила, не само някои. И какво пречи след постигането на целта всички да бъдат възстановени? А няма никакво съмнение, че и бизнесът си е един вид война. Какво пречи в такъв случай да се превърне във всеобща война в името на мира? Господин Бейкър и приятелите му не са застреляли баща ми, но са му давали съвети, а когато изграденото от него се срутило, те го наследили. Това не е ли своего рода убийство? Има ли сред големите състояния, от които толкова се възхищаваме, някое, което да не е натрупано с безпощадност. Аз поне за нито едно не се сещам.