И ако само временно отстраня правилата, знам, че ще ми останат белези, но нима те ще са по-страшни от белезите на неуспеха, които нося в момента? Да живееш, нали поначало значи да имаш белези.
Цялото това питане и разпитване представляваше ветропоказател, кацнал върху сградата от неспокойствие и недоволство. Но веднъж отворех ли вратата й, щях ли да успея пак някой ден да я затворя? Не знаех. Единственият начин да разбера бе да я отворя… Дали господин Бейкър е знаел? Дали изобщо се е замислял за това господин Бейкър?… Старият капитан бе убеден, че Бейкърови са запалили „Бел Адеър“ заради застраховката. Възможно ли е именно това и нещастието на баща ми да са причината, поради която господин Бейкър желае да ми помогне? Това ли са белезите, които той носи?
Случващото се можеше да се опише като огромен кораб, които прави завой с помощта на много буксирни катери, които го лашкат, бутат и дърпат в необходимата посока. Щом приливът и катерите го обърнат, трябва да поеме по нов курс и да включи двигателите. А на мостика, където е центърът за планиране, трябва да си зададат въпроса: Добре, вече знам накъде искам да поема. Как се стига дотам, къде има коварни подводни скали и какво ще е времето?
Един фатален риф, за който знаех, са приказките. Куп народ предава себе си, преди да го е предал друг, заради някакъв мъчителен копнеж за слава, пък било то и славата на наказанието. Само Андерсеновият кладенец може да ти е довереник — Андерсеновият кладенец.
Провикнах се към Стария капитан:
— Да задам ли курса, сър? Добър курс ли е той? Ще ме отведе ли до там?
И за пръв път той отказа да ме командва.
— Ще трябва сам да го изчислиш. Онова, което е добро за един, е лошо за друг, но това се разбира чак накрая.
Старото копеле можеше да ми помогне тогава, но то вероятно нямаше да е от значение. Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение.
Седма глава
Когато се събудих, старата сънливка Мери бе вече станала и работеше върху кафето и бекона. Оттук ги помирисвах. А и надали можеше да се желае по-добър ден от днешния за възкресение — ден в зелено, синьо и жълто. От прозореца на спалнята забелязах, че всичко възкръсва — и тревата, и дърветата. Съвсем подходящ сезон бяха подбрали за случая. Облякох си подарения ми за Коледа халат и чехлите за рождения ми ден. Намерих в банята малко от оная гадост за коса, която Алън използва, и се наклепах, та след като се сресах с гребен и четка, усещах скалпа си прилепнал като шапка за плуване.
Великденската закуска е оргия от яйца и палачинки с къдрещ се около всичко останало бекон. Прокраднах се зад Мери, потупах я по покритото с коприна дупе и казах: „Кирие, елейсон!“24
— Ох! — рече. — Не те усетих, че влизаш. — Огледа индийския десен на халата ми. — Много си хубав — каза. — Защо не го носиш по-често?
— Нямам време. Нямал съм време.
— Много хубаво ти стои — каза.
— Как иначе? Нали ти ми го избра. Нима децата още не са се пробудили от тези прекрасни миризми?
— Ами. Отдавна са будни. Вече са отзад, крият великденските яйца. Какво ли ни е замислил господин Бейкър?
Бързата смяна на темата винаги ме стряска.
— Господин Бейкър, господин Бейкър… О! Сигурно иска да ми помогне да започна да трупам състояние.
— Ти да не си му казал? За картите, имам предвид.
— Разбира се, че не съм, скъпа. Но може сам да се е досетил. — След което минах на сериозен тон. — Ти, сладкишче, нали не се съмняваш, че имам прекрасен нюх за бизнес?
— Какво искаш да кажеш? — Вдигнала бе палачинката, за да я обърне, то тя така си остана.
— Господин Бейкър е на мнение, че трябва да вложа наследството от брат ти.
— Ами, щом господин Бейкър…
— Чакай, чакай. Аз не желая да правиш подобно нещо. Това са твои пари, за твоя сигурност.
— Скъпи, не смяташ ли, че господин Бейкър разбира повече от теб от тези работи?
— Не съм убеден. Знам само, че и баща ми ги разбираше. Затова сега работя за Маруло.
— И все пак смятам, че господин Бейкър…
— Не желаеш ли аз да те ръководя, любов моя?
— Да, разбира се…
— Във всяко едно отношение?