— Хубаво приказваш за децата си. Кой знае и мен за каква ме смяташ.
— За мен си една благодат, едно съкровище, светлинка в мъглата житейска.
— Говориш като че ли си пиян… е, подпийнал, да речем.
— Съм.
— Не си. Щях да те подуша.
— Та нима не го надушваш, любов моя?
— Какво ти става напоследък?
— А! Усетила си, нали? Промяна — дяволска буреносна промяна. Това, което ти усещаш, са само най-външните вълни.
— Притеснявам се за теб, Итън. Честно ти казвам. Много си див.
— Помниш ли колко пъти съм награждаван?
— За медалите от войната ли говориш?
— Дадени са ми за това, че съм див — за дивотия. Няма човек на този свят, в чието сърце да има по-малко желание да убие някого, отколкото в моето. Но те ми спретнаха ново сандъче и ме напъхаха в него. Времената, моментът изискваха да проливам кръвта на други хора и аз го сторих.
— Било е военно време. Правил си го за родината.
— Всякога е някакво време. Досега успявам да избегна моето си време. Бях дяволски добър войник, гърненцето ми — коварен, бърз и безмилостен, високоефективна бойна единица. Току-виж съм успял и в наше време да съм високоефективна единица.
— Мъчиш се да ми кажеш нещо.
— За съжаление — да. И в собствените ми уши ми звучи като някаква апология. Дано не съм прав.
— Ще сложа обяда.
— Още не съм гладен след бурната закуска.
— Е, все ще похапнеш малко. Забеляза ли шапката на госпожа Бейкър? Сигурно й е от Ню Йорк.
— Ами какво е направила с косата си?
— И на теб ли ти направи впечатление? Почти ягодов цвят е добила.
— „Светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля.“31
— За какво й е на Марджи да ходи в Монток по това време на годината?
— Обича утрините.
— Но тя не е ранобудна. Постоянно я занасям на тази тема. И не ти ли се вижда съмнително това носене на бонбоните яйца от страна на Маруло?
— Намираш връзка между двете събития? Марджи се събужда рано, а Маруло носи яйца.
— Стига глупости.
— Не, този път наистина съм сериозен. Ще ти кажа една тайна, но само ако обещаеш да не ме издадеш.
— Пак ли се шегуваш!
— Не.
— Добре, тогава. Обещавам.
— Имам чувството, че Маруло ще ходи в Италия.
— Откъде знаеш? Той ли ти го каза?
— Не съвсем. Просто събрах две и две. Съчетах дочутото.
— Но това означава да останеш сам в магазина. Ще ти трябва да си намериш помощник.
— И сам ще се оправя.
— Ами ти и сега правиш всичко на практика. Имаш нужда от помощник.
— Не забравяй: не е сигурно още и е тайна.
— О, нали знаеш, че не забравям каквото обещая.
— Но ще правиш намеци.
— Итън, как можеш да говориш така!
— Знаеш ли какво си ти? Едно сладко зайче с цветя на главата.
— Оправяй се сам в кухнята. Отивам да си почина малко.
След като тя излезе, се пльоснах на креслото си и с тайните си уши дочух: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром.“32 И пораза да ме порази, ако не заспах. Направо полетях в черната пропаст така, както си седях насред всекидневната. Рядко ми се случва. И понеже си бях мислил за Дани Тейлър, сънувах Дани Тейлър. Не бяхме нито малки, нито големи, но бяхме мъже и се намирахме върху плоското бивше езерно дъно с основите на старата къща и дупката към мазето. Явно беше ранно лято, понеже ми направи впечатление сочността на листата и на тревата, която чак се превиваше под собствената си тежест — изобщо от ония дни, в които се чувстваш хем дебел, хем смахнат. Дани — прав и снажен като колона — се скри зад една хвойна. Гласът му долиташе до мен изкривен и плътен, сякаш ми говореше под вода. После отидох при него, а тялото му започна да се топи и стича. Помъчих се с длани да го събера и изгладя нагоре така, както се заглажда мокър цимент, когато излезе от кофража, но не успях. Същността му се прецеждаше през пръстите ми. Разправят, че сънищата траели по една секунда. Този обаче ми се стори безкраен и колкото повече се стараех, толкова повече се топеше той.
Когато Мери ме събуди, дишах тежко от усилието.
— Пролетна треска — каза. — Това е първият й признак. Когато започнах да раста, спях толкова много, че майка ми повика доктор Грейди. Мислела, че ме е хванала сънната болест, а то се оказа пролетен растеж.