— Имах кошмар посред бял ден. Не пожелавам никому подобни сънища.
— Понеже всичко е толкова объркано. Качи се горе, среши се и си измий очите. Изглеждаш ми уморен, скъпи. Добре ли си наистина? Почти е вече време да тръгваме. Спа цели два часа. Явно си имал нужда. Много ми е любопитно какво ли е намислил господин Бейкър.
— Ще разбереш, миличко. И ми обещай, че ще го слушаш най-внимателно.
— Ами ако иска да разговаря насаме с теб? Бизнесмените не обичат да приказват в присъствието на дами.
— Няма да го допусна. Държа да си с нас.
— Нали знаеш, че нямам никакъв опит в бизнеса.
— Знам, но все за твоите пари ще става дума.
Хора като Бейкърови не можеш да знаеш, ако не си се родил, знаейки ги. Запознанството, та дори и другаруването са нещо съвсем различно. Аз ги знам, понеже двата рода — Холи и Бейкър — са еднакви по кръв, географски произход, опит и минала съдба. В това отношение сме нещо като ядро, скрито зад зид и ров от външни хора. Когато баща ми загуби парите си, мен не ме изтласкаха напълно навън. Поне до края на моя живот ще бъда приеман от Бейкърови като един Холи, понеже чувстват някакво родство с мен. Но аз съм всъщност един беден роднина. Дворяните без пари постепенно престават да са дворяни. Лишен от пари, синът ми Алън няма да знае Бейкърови, а собственият му син ще е аутсайдер независимо от фамилното си име и родословие. Превърнали сме се в земеделци без земя, в командири без войска, в пеши конници. Не сме в състояние да оцелеем. И точно това вероятно е една от причините за промяната, която изживявам. Не ща, и никога не съм искал, пари заради самите тях. Парите обаче са ми необходими, за да пазя мястото си в една класа, с която съм свикнал и в която се чувствам удобно. Всичко това, изглежда, се бе формулирало в онова тъмно място под нивото на мисълта ми. И се появи на повърхността не като мисъл, а като убеждение.
— Добър ден — каза госпожа Бейкър. — Радвам се, че дойдохте. Забравила си ни, Мери. Днес е прекрасен ден. Хареса ви ли службата? За свещеник той е доста интересен човек.
— Прекалено рядко започнахме да ви срещаме — намеси се и господин Бейкър. — Помня как дядо ти седеше точно на този стол, когато ни съобщи, че мръсните испанци са потопили „Мейн“. И си разля чая, само дето не беше чай. Старият капитан Холи обичаше да си подсилва рома с малко чай. Агресивен човек беше, а според някои — и кавгаджия.
Усетих как Мери първо се стресна, после се зарадва на топлия прием. Тя, разбира се, нямаше представа, че съм я повишил в ранга на наследница. Репутацията, че притежаваш пари, е почти толкова надеждно платежно средство, колкото и самите пари.
Госпожа Бейкър, с потръпваща от някакво нервно заболяване глава, наля чая в чаши, тънкостенни и крехки като магнолиеви листчета, а ръката, с която сипваше, бе единствената нетрепереща част от тялото й.
Господин Бейкър го заразбърква замислено.
— Не знам кое обичам повече — чая или церемонията по пиенето му — рече. — Много харесвам церемониите, дори и най-глупавите.
— Мисля, че ви разбирам — рекох. — Тази сутрин по време на службата се чувствах удобно, тъй като в нея нямаше никакви изненади. Знаех думите още преди да ги произнесат.
— През войната, Итън — слушайте внимателно, скъпи дами, дали сте чували за нещо подобно, — през войната служих като консултант на министъра на отбраната. Тогава известно време живяхме във Вашингтон.
— Отвратителен град — каза госпожа Бейкър.
— Та веднъж военните поканиха на чай един куп народ — трябва да имаше към петстотин гости. Най-високопоставената дама бе съпругата на един петзвезден генерал, а следващата по важност бе женена за генерал-лейтенант. Госпожа министершата, която се явяваше домакинята на събитието, помоли съпругата на петзвездния генерал да сипва чая, а онази на тризвездния — кафето. По-висшата от двете обаче отказа, понеже — цитирам я буквално — „Всеки знае, че кафето има старшинство над чая.“ Да сте чували друг път подобно изказване? — изкикоти се тихичко той. — И накрая какво излезе — че уискито е най-старшо от всички.
— Изключително неспокойно място — обади се госпожа Бейкър. — Хората си заминаваха, преди да са успели да си създадат съответните навици и маниери.
Мери пък разправи за някакъв ирландски чай в Бостън, където водата се варяла в огромни котли на открит огън и наливали с калаени черпаци.