— Толкова добре, че чак не е здравословно за тях. Мразя да гледам как се промъкват всичките тези чужденци.
— И стартът ще се даде на седми юли.
— Това аз ли го казах?
— Не, сигурно ми се е счуло.
— Вероятно.
В този момент Мери се върна от тапетите. Изпълнихме докрай любезните си задължения и поехме бавно към дома.
— Изключително мили бяха. Какво ти каза той?
— Нищо ново. Да съм използвал парите ти за начало — което никога не бих направил.
— Знам, че си загрижен за мен, скъпи. Но ще ти кажа и друго: крайно глупаво ще е да не приемеш съвета му.
— Не ми харесва тая работа, Мери. Представи си, че греши. Ще останеш без пукнат грош.
— Виж какво, Итън, ако не го направиш, лично аз ще му връча парите си. Гарантирам ти го.
— Остави ме да дообмисля. Не искам да те замесвам в бизнеса.
— Не е и необходимо. Парите са в сметка на името на двама ни. Нали не си забравил предсказанието?
— Боже мили, пак ли това предсказание?
— Добре де, аз поне му вярвам.
— Ако затрия парите ти, ще ме намразиш.
— В никакъв случай. Та нали ти си моят късмет! Точно така го каза Марджи.
— Щом Марджи го казва, то е в моята глава и напред ще ме води чак до смъртта.
— Не го обръщай на майтап.
— А ако не е майтап? Но да не позволяваме на предсказанието да унищожи сладостта на неуспехите ни.
— Не виждам защо някакви си пари трябва да развалят всичко. Пък и не са кой знае колко пари — колкото да ни стигнат. — Не й отвърнах. — Е, какво ще кажеш, Итън?
— О, принцесо моя, парите никога не „стигат“. Пари или „нямаш“, или „не ти стигат“.
— Изобщо не е така.
— Напротив, точно така е. Нали помниш оня тексаски милиардер, дето почина преди време? Живеел в хотелска стая и всичко носел в един куфар. Не оставил нито завещание, нито наследници, но пак не му стигали парите. Колкото повече ги имаш, толкова по̀ не ти стигат.
Премина в сарказъм:
— Значи, според теб е грях това, да искам нови завеси за всекидневната и достатъчно голям бойлер, че да можем и четиримата да се къпем в един и същи ден, а и за миене на чиниите да ми остане.
— Не говоря за грях, пате глупаво. Просто споменах един факт, един природен закон.
— Нямаш и капка уважение към човешката природа.
— Не става дума за човешката природа, Мери моя, а за естествената. Катеричката събира десет пъти повече лешници, отколкото може да изяде. Лалугерът с надут до пръсване корем накрая пълни и бузите си, сякаш са торби. И колко от меда изяждат хитрите пчелички, които го събират?
Щом Мери се озадачи или се ядоса, започва да плюе гняв така, както октоподът пръска мастилена течност и се скрива в тъмния й облак.
— Отвратителен си — рече. — Не даваш на човек поне мъничко да се порадва.
— Не е там работата, миличка. Ако се боя от нещо, то е от отчайващото нещастие, от паниката, която донасят със себе си парите, от ядовете по тях и от хорската завист.
Вероятно и тя подсъзнателно се е бояла от същото. Нанесе ми удар точно там, където най-много да ме заболи. Намери мястото и извъртя назъбените думи:
— И какво? Продавачът в бакалница без пукната пара се притеснява колко ще му е зле, ако забогатее. Говориш така, сякаш парите само те чакат и можеш да ги имаш, щом си поискаш.
— И точно така смятам.
— Как?
— В това е проблемът.
— Не знаеш, иначе досега да беше го направил. Само блъфираш. Винаги блъфираш.
Намерението да нараниш някого предизвиква гняв. Усетих как ме обзе треска. Грозни, отчаяни думи се надигнаха като някаква отрова. Почувствах гадна омраза.
— Гледай! — възкликна Мери. — Ето там! Видя ли го?
— Къде? Какво?
— Мина покрай онова дърво и влезе в двора ни.
— Кое да видя, Мери? Кажи ми! Какво мина?
В мрака мернах усмивката й — онази невероятна женска усмивка. Наричат я мъдрост, но тя е по-скоро едно разбиране, което прави мъдростта ненужна.
— Нищо не си видяла, Мери.
— Видях една кавга… но тя избяга.
Прегърнах я и я обърнах към себе си:
— Дай да обиколим квартала, преди да се приберем.
Навлязохме в тунела на нощта смълчани, без да ни е нужно да говорим.
Осма глава
Като дете влагах голяма енергия и радост в ловенето и убиването на дребни същества. Зайци и катерички, птичета, а впоследствие и патици и диви гъски тупваха в краката ми в купчини натрошени кости, кръв, козина и пера. Изпитвах някаква творческа злоба, но без капка омраза, враждебност или чувство за вина. Войната сложи край на апетита ми за кръвопролитие; по същия начин децата намразват бонбоните, след като са преяли. Трясъкът на флоберката престана да изтръгва от гърдите ми радостен вик на жестокост.