— Разбирам те. Старите хора могат да са в тежест.
— А могат и да стискат парите си. — Докато произнасяше тази лъжа, Итън хвърли поглед към лицето на господин Бейкър и видя как вратът на банкера се зачерви под яката. — Искам да ме разберете правилно, господине: ако инвестирам парите на Мери, може да ги изгубя по същия начин, по който изгубих моите и по който баща ми затри състоянието си.
— Минало свършено, Итън… Минало свършено. Знам, че си се опарил. Но времената се менят, появяват се все повече нови възможности.
— И аз имах възможност, господин Бейкър — повече възможност, отколкото благоразумие. Не забравяйте, че след войната този магазин беше мой. И че ми се наложи да продам почти половин квартал — последния остатък от търговските ни имоти — за да го зареждам със стока.
— Много добре знам, Итън. Та нали аз съм ти банкерът. Познавам бизнеса ти не по-зле, отколкото докторът ти знае пулса.
— Убеден съм. И помните, че едва не банкрутирах за по-малко от две години. И че се наложи да продам всичко освен дома си, за да изплатя дълговете си.
— Но вината не е единствено твоя. Току-що демобилизиран, без капка опит в бизнеса. И не забравяй, че ти направо налетя на депресията, само дето тогава й викахме рецесия. А тя завлече и доста по-печени бизнесмени от теб.
— И мен яко ме завлече. За пръв път в историята човек от рода Холи работи като продавач в бакалницата на някакъв косматко.
— Ето точно това не го разбирам, Итън. Всеки може да фалира. Но не проумявам защо държиш да си останеш фалирал точно ти, с такова семейство, произход и образование. Не би трябвало да е нещо постоянно, освен ако напълно не си си загубил куража. Кое те нокаутира, Итън? И кое продължава да те държи в нокаут?
Итън понечи да му отвърне гневно: „Естествено, че не го разбирате; на вас никога не ви се е случвало“, но вместо това оформи кръгчето от опаковки на дъвки и фасове в пирамидка и я подбутна към канавката.
— Човек не можеш го нокаутира, винаги ще се опъне на сериозните неща. Онова, което го довършва, е ерозията; постепенните подтици към провал. И полека-лека става пленник на страха. И мен ме е страх. Електрокомпанията на Лонг Айлънд може всеки момент да ни откачи от мрежата. Жена ми има нужда от дрехи. Децата — от обувки и развлечения. А ако не успея да ги образовам? Да не говорим за ежемесечните сметки, за доктори, зъболекари и вадене на сливици, а и какво ще стане, ако се тръшна болен и не мога да мета тоя проклет тротоар? Как искате да ме разберете? То става бавно. Прояжда ти червата. По-напред от следващата вноска за хладилника идния месец не мога да мисля. Ненавиждам работата си, но ме е страх да не загубя и нея. Как мога да очаквам да разберете това?
— Ами майката на Мери?
— Нали ви казах. Стотинка не дава. И няма да дава, докато не умре.
— Не знаех. Имах впечатлението, че Мери е от бедно семейство. Но знам, че когато си болен, имаш нужда от лекарства, евентуално от операция или от шок. Нашите хора са били храбри мъже. И ти го знаеш. Не са позволявали на нищо да ги гризе отвътре, докато ги умори. А сега идват нови времена. Налице са възможности, за каквито предците ни не са и мечтали. Но от тях се възползват чужденци. Чужденците ни завземат. Събуди се, Итън.
— А какво ще стане с хладилника ми?
— Ще минеш и без него, ако се налага.
— Ас Мери и децата?
— Забрави за тях за известно време. А и те още повече ще те заобичат за това, че си се осмелил да излезеш от дупката. Притесненията ти за тях изобщо не са им от полза.
— А парите на Мери?
— Изгуби ги, ако се налага, но ги рискувай. При правилни грижи и добри съвети не би трябвало да ги изгубиш. Рискът не означава загуба. Нашите хора винаги са били пресметливи предприемачи на рискове и не са губели. Ще те шокирам с нещо, Итън. Ти срамиш паметта на стария капитан Холи. Длъжник си му на паметта. Ами че те двамата с баща ми са били ортаци — собственици на „Бел Адеър“ — един от последните китобойни кораби и най-добрият от всички. Размърдай си задника, Итън. На „Бел Адеър“ дължиш нещо, което се заплаща единствено с кураж. Да вървят по дяволите вноските на изплащане.
С върха на метлата Итън прилъга някакво упорито парче целофан към ръба на канавката. После тихо промълви:
— „Бел Адеър“ е изгорял до ватерлинията, сър.
— Много добре знам това, но то да ни е попречило с нещо? Ни най-малко?
— И е бил застрахован.