— Че как може да не е.
— Аз обаче не бях. Успях да спася единствено дома си — нищичко друго.
— Престани да мислиш за това. Тръшкаш се по нещо отминало. А ти трябва да събереш малко смелост, малко безразсъдство. Затова ти разправях, че трябва да вложиш парите на Мери. Мъча се да ти помогна, Итън.
— Благодарен съм, сър.
— Ще свалим тая престилка от теб. Поне това можеш да направиш в памет на стария капитан Холи. Не че той би повярвал.
— И аз така мисля.
— Е, на нас така ни идва приказката. Но тая престилка ще я свалим.
— Ако не бяха Мери и децата…
— Забрави ги, казах ти… за тяхно собствено добро. Тук, в Ню Бейтаун, се очаква да станат някои доста интересни неща. Ако искаш, можеш да си част от тях.
— Благодаря ви, сър.
— Дай ми време да пообмисля как точно да постъпим.
— Господин Морфи каза, че ще остане да работи и след като затворите на обяд. Ще му правя сандвичи. Искате ли и на вас да ви направя?
— Не, благодаря. Оставил съм цялата работа на Джои. Много кадърно момче. Искам да разгледам едни имоти. В околийската служба по имотно състояние имам предвид. Там между дванайсет и три е съвсем спокойно и уединено. Може и за теб да има нещо в цялата работа. Скоро пак ще си поговорим. Довиждане засега. — Направи дълга първа крачка, за да не стъпи на фуга, и пресече от задния вход на магазина към предния на „Фърст Нашънъл Банк“, а Итън се усмихна на отдалечаващия се гръб.
Приключи набързо с метенето, тъй като броят на забързаните за работа минувачи постепенно нарастваше. Подреди щандовете с пресни плодове от двете страни на входа към магазина. После, убедил се, че никой не минава, отмести трите консерви с храна за кучета, бръкна зад тях и измъкна мърлява торбичка с дребни пари, върна консервите на място, натисна клавиша „Без продажба“ на касата и заразпределя банкнотите от двадесет, десет, пет и един долара под притискащите ги щипки. А в издълбаните от дъб панички в предния край на чекмеджето на касата отдели монетите от петдесет, двадесет и пет, десет, пет и един цента, после го затвори със замах. Появиха се и първите неколцина клиенти — деца, пратени за хляб или кутия мляко, или половинка забравено кафе — момиченца с разрошени от съня коси.
По едно време влезе Марджи Йънг-Хънт с щръкнали гърди под розов пуловер. Вълнената й пола се впиваше изкусително в бедрата й и подчертаваше гордото й дупе, но онова, което Итън видя — нещо, което жена му никога не можеше да види, понеже го нямаше в присъствието на съпруги — беше в очите й, в кафявите й късогледи очи. Жена хищник, жена ловец, Артемида на лов за гащи. Или, както му викаше старият капитан Холи — „шавърклив поглед“. Издаваше го и гласът й — кадифено ръмжене, което за жените се променяше в тънко, кротко, поверително гласче.
— Добрутро, Ит — каза Марджи. — Какъв прекрасен ден за пикник!
— Добро утро. Ловя се на бас, че си свършила кафето?
— Ако се досетиш, че са ми се свършили хапчетата против махмурлук, на нищо не се хващам.
— Бурна нощ?
— Дребна работа. Типичен търговски пътник. Отдушник за парясниците. Куфарче с безплатни мостри. Абе, търсач на клиенти. Може и да си го срещал. Казва се Бигър или Богър, работи за „ББД & Д“. Споменавам го само понеже ще те посети.
— Ние се снабдяваме предимно от „Уейлъндс“.
— Предполагам, че господин Бъгър просто търси нова клиентела, ако се чувства по-добре от мен тази сутрин. Слушай, би ли ми дал чаша вода? Още тук ще разтворя две от таблетките.
Итън влезе в склада и се върна с картонена чаша вода от чешмата. Марджи пусна три от плоските таблетки и зачака да се разтворят. После рече „наздраве“ и гаврътна газираната течност.
— Ха сега на работа, дяволчета малки! — рече.
— Чух, че си щяла да гледаш на Мери днес.
— Боже мили! Бях забравила. Трябва сериозно да се захвана с тоя бизнес. Тогава ще видиш какво значи „да ми излезе късмета“.
— Мери е силно впечатлена. Наистина ли те бива?
— Няма за какво да ме бива. Оставяш човека — жената, имам предвид — да говори за себе си, после й казваш същото, а тя те смята за ясновидка.
— А високите чернооки мъже?
— Е, и тях ги има. Но ако можех да познавам на мъже, нямаше да направя всичките си досегашни гафове. Леле-мале, ако знаеш колко далеч от истината съм била с неколцина от тях…
— Първият ти съпруг почина ли?
— Не. Вторият почина, мир на праха му на копе… Абе, майната му. Мир на праха му.
Итън поздрави загрижено влязлата възрастна госпожа Езизински и се зае бавно да премества стотина грама масло и направи дори едно-две похвални изказвания за времето, докато Марджи Йънг-Хънт, отпусната и засмяна, оглеждаше златните пломби по консервите гъши черен дроб и миниатюрните кутийки с хайвер зад тезгяха до касата.