Мод се разхили:
— Представи си колко въодушевена бях!
Лойд се загледа в кафето си и се почувства неловко. Бе осемнадесетгодишен и още не бе имал връзка с жена; шегите по повод на медения месец го поставяха в небрано лозе.
Вече с по-сериозен тон, Етел запита Мод:
— Да си чувала нещо от Фиц напоследък?
Лойд знаеше, че тайният брак е довел до ужасен конфликт между Мод и брат й, граф Фицхърбърт. Той я бе лишил от дяла й от наследството, понеже не беше поискала разрешението му на глава на семейството да се омъжи.
Мод тъжно поклати глава.
— Писах му, когато отидохме в Лондон, но той даже не пожела да ме види. Нараних гордостта му, когато се омъжих за Валтер без да му кажа. Боя се, че брат ми е от хората, които не прощават.
Етел плати сметката. В Германия всичко бе евтино, стига човек да имаше чужда валута. Вече ставаха, когато към масата се доближи непознат мъж и дръпна един от столовете, без да бъде поканен. Човекът бе едър, а в средата на кръглата му физиономия се мъдреха малки мустачки.
Носеше кафява униформа.
Роберт се обърна хладно към него:
— Какво бих могъл да направя за Вас, господине?
— Името ми е криминален комисар Томас Маке — и новодошлият хвана един от келнерите за ръката и му нареди — Донеси ми кафе.
Келнерът въпросително изгледа Роберт, който му кимна.
— Работя в политическия отдел на пруската полиция — продължи Маке. — Оглавявам разузнавателния отдел за Берлин.
Лойд превеждаше на майка си с приглушен глас.
— Но бих желал да разговарям със собственика на ресторанта по личен въпрос.
На свой ред Роберт го запита:
— Къде работехте преди един месец?
Неочакваният въпрос изненада Маке и той веднага отговори:
— В полицейския участък в Кройцберг.
— Каква бе работата Ви там?
— Завеждах картотеката. Защо ме питате?
Роберт кимна, сякаш бе очаквал нещо такова.
— Значи, от чиновник по документацията сте станали началник на разузнавателния отдел за Берлин. Поздравления за бързото Ви издигане.
После се обърна към Етел.
— Щом Хитлер стана канцлер в края на януари, неговият човек Херман Гьоринг бе назначен за вътрешен министър на Прусия, начело на най-голямата полицейска сила в света. Оттогава не е спрял да уволнява полицаи и да ги заменя с нацисти.
Обърна се към Маке и продължи саркастично:
— Разбира се, че в случая на изненадващия ни гост издигането е било изцяло заради способностите му, убеден съм в това.
Маке почервеня, но запази самообладание.
— Както споменах, бих желал да говоря със собственика по личен въпрос.
— Заповядайте утре сутринта. Десет часа устройва ли Ви?
Маке не обърна внимание на предложението.
— Брат ми работи в ресторантския бизнес — поде отново той.
— О, може би го познавам. Името му е Маке? Какво заведение държи?
— Малка кръчма за хора от работническата класа във „Фридрихсхайн“.
— А, тогава едва ли съм го срещал.
Лойд не бе уверен, че е разумно Роберт да се държи толкова язвително. Маке беше груб и не заслужаваше любезно отношение, но вероятно бе в състояние да им докара сериозни неприятности.
Комисарят продължи.
— Брат ми би искал да купи този ресторант.
— Брат Ви иска да се издигне като Вас.
— Готови сме да Ви предложим двадесет хиляди марки, платими в продължение на две години.
Йорг избухна в смях.
Роберт започна:
— Позволете ми да Ви обясня нещо, господин комисар. Аз съм австрийски граф. Преди двадесет години притежавах замък и голямо имение в Унгария, където живееха майка ми и сестра ми. По време на войната загубих семейството, замъка, земите и дори страната си, която бе… миниатюризирана.
Забавно-саркастичният тон изчезна и гласът на Роберт прегракна.
— Дойдох в Берлин само с адреса на далечния си братовчед Валтер фон Улрих в джоба. Въпреки това успях да отворя този ресторант.
Преглътна и продължи:
— Той е всичко, което притежавам.
Спря се и отпи от кафето си. Всички около масата мълчаха. Графът си възвърна осанката и част от надменния тон.
— Дори и да бяхте предложили добра цена — което не сторихте — аз пак бих отказал, понеже така бих продал целия си живот. Не желая да се държа грубо с Вас, въпреки че поведението Ви беше нелюбезно. Но ресторантът ми не се продава на каквато и да е цена.