Изправи се и протегна ръка.
— Лека нощ, господин комисар Маке.
Маке машинално пое протегнатата ръка, после сякаш съжали за постъпката си. Изправи се видимо ядосан. Тлъстото му лице бе почервеняло.
— Пак ще си поговорим — изрече той и излезе.
— Ама че простак — вметна Йорг.
Валтер се обърна към Етел.
— Виждаш ли с какво ни се налага да си имаме работа? Само задето носи униформата си, може да прави каквото си ще!
Лойд се притесни от увереността на Маке. Комисарят изглеждаше сигурен, че може да купи ресторанта на цената, която е посочил. Възприе отказа на Роберт само като временно затруднение. Мигар нацистите вече бяха толкова могъщи?
Ето какво искаха Осуалд Моузли и неговите Британски фашисти — една страна, в която законът е заменен от изнудване и побой. Как можеха хората да бъдат толкова глупави?
Облякоха палтата си и пожелаха лека нощ на Роберт и Йорг. Излязоха и Лойд веднага усети дима — не цигарен дим, а нещо друго. Четиримата седнаха в колата на Валтер — БМВ Дикси 3/15, за която Лойд знаеше, че е произведена в Германия версия на модел 7 на Остин.
Караха през парка Тиргартен, когато край тях прелетяха две пожарни коли.
— Чудя се къде ли е пожарът — запита се Валтер.
Миг по-късно видяха пламъците през дърветата. Мод каза:
— Изглежда е близо до Райхстага.
Валтер смени тона.
— По-добре да погледнем — произнесе той разтревожено и обърна колата.
Миризмата на дима стана по-осезаема. Над дърветата Лойд видя как пламъците се издигат към небето.
— Пожарът е голям — каза той.
От парка се озоваха на „Кьонигсплац“ — широкия площад между сградата на Райхстага и опера „Крол“. Райхстагът гореше. Зад класическия профил на прозорците танцуваха червени и жълти светлини. Пламъкът и димът фучаха през централния купол.
— О, не! — промълви Валтер; на Лойд му прозвуча като поразен от мъка човек. — О, Боже милостиви, не!
Спря колата и всички излязоха от нея.
— Това е катастрофа — продължи Валтер.
Етел го подкрепи:
— Такава прекрасна стара сграда.
— Сградата не ме интересува — изненадващо я прекъсна той. — Демокрацията ни гори.
От разстояние около петдесетина метра гледаше малка група зяпачи. Пред сградата бяха наредени пожарните коли; маркучите им вече бълваха вода срещу огньовете и струите се изливаха през счупените прозорци. Неколцина полицаи стояха наоколо и не правеха нищо. Валтер се обърна към един от тях:
— Аз съм депутат от Райхстага. Кога започна?
— Преди час — отговори му мъжът. — Хванахме един от престъпниците — беше само по панталони! Направил пожара с дрехите си.
— Трябва да опънете кордон — властно нареди Валтер. — Дръжте хората на безопасно разстояние.
— Слушам — отвърна полицаят и се отдалечи.
Лойд се отдели от останалите и се доближи още до постройката. Пожарникарите вече овладяваха стихията — пламъкът и димът намаляваха. Той подмина колите и се доближи до един прозорец. Сякаш не беше много опасно, пък и любопитството му надделя над инстинкта за самосъхранение — както обикновено.
Надникна през прозореца и разбра, че щетите бяха много големи — стени и тавани се бяха превърнали в купчини отломки. Освен пожарникарите видя и хора в цивилни дрехи — вероятно служители на парламента, които правеха оценка на щетите. Лойд отиде до входа и се качи по стъпалата.
Полицаите поставяха кордона и точно тогава два черни автомобила Мерцедес изреваха и спряха. Лойд наблюдаваше сцената с интерес. От втората кола изскокна мъж в светъл тренчкот и черна мека шапка. Под носа му чернееха тесни мустачки. Лойд разбра, че вижда новия канцлер Адолф Хитлер.
Той бе следван от по-висок мъж в черната униформа на Шуцщафел — СС, личната му охрана. След тях докуцука министърът на пропагандата, антисемитът Йозеф Гьобелс. Лойд ги разпозна от снимките във вестниците и бе тъй хипнотизиран от факта, че ги вижда отблизо, че забрави да се ужаси.
Хитлер вземаше по две стъпала наведнъж право към Лойд. Той пък импулсивно тласна голямата врата и я задържа широко отворена за канцлера. Хитлер му кимна и влезе, следван от антуража си.
Лойд тръгна след тях. Никой не му говореше. Изглежда хората на Хитлер го вземаха за човек от Райхстага.
Миришеше противно на мокра пепел. Канцлерът и обкръжението му стъпваха върху овъглени греди и маркучи и газеха из локви от мръсотия. В приемната зала стоеше Херман Гьоринг — палто от камилска вълна обгръщаше огромното му шкембе, а шапката му бе вдигната нагоре, както ги носеха в Потсдам. „Ето този човек назначава нацисти в полицията“ — припомни си Лойд разговора в ресторанта.