Но полицейската документация не беше в добър ред. Хората бяха сменяли жилищата си, избори бяха завършвали с победа и с поражение, старците бяха умирали, а младежите бяха заемали местата им. Маке оглавяваше групата за привеждане на картотеките в съответствие и търсеше новите имена и адреси.
Биваше го. Обичаше регистрите, указателите, картите на града, изрезките от вестници, списъците от всякакъв вид. Талантите му не бяха оценявани подобаващо в полицейския участък в Кройцберг, където криминалното разузнаване се свеждаше до бой на заподозрените, докато не кажеха търсеното име. Надяваше се тук да го оценят по-добре.
Не че имаше някакъв проблем с боя над заподозрените. В кабинета си в задната част на сградата можеше да чуе писъците на изтезаваните в мазето мъже и жени, но това не го притесняваше. Те бяха предатели, саботьори и революционери. Бяха съсипали Германия със стачките си, а щяха да извършат и по-лоши неща, стига да им се отдадеше възможност. Не изпитваше никаква симпатия към тях. Само искаше да види и Роберт фон Улрих да агонизира и да моли за милост на същото място.
Чак в осем вечерта на втори март, четвъртък, можа да провери Роберт.
Пусна хората си. Качи наръч коригирани списъци на горния етаж при началника си, криминален инспектор Крингелайн. Върна се към документите.
Не бързаше да се прибира вкъщи. Живееше сам. Недисциплинираната му жена го бе напуснала с един келнер от ресторанта на брат му, понеже заяви, че искала да бъде свободна. Нямаха деца.
Започна да преравя папките.
Вече беше установил, че Роберт фон Улрих е станал член на Националсоциалистическата партия през 1923 г. и че я е напуснал две години по-късно. Само по себе си обаче това не бе много. На Маке му трябваше нещо повече.
Системата от досиета не бе организирана по начина, по който той би одобрил. И изобщо, пруската полиция като цяло го разочарова. Носеха се слухове, че Гьоринг бил също толкова неприятно изненадан и планирал да отдели политическия и разузнавателния отдели от полицейските части в тесния смисъл и да създаде от тях нова, по-ефективна тайна полиция. Маке намираше идеята за добра.
Междувременно той не откри Роберт фон Улрих в нито една от папките. Може пък това не беше некадърност, а човекът просто нямаше за какво да бъде обвиняван. Като австрийски граф нямаше как да бъде комунист или евреин. Най-лошото, което можеше да се каже за него, беше, че братовчед му Валтер е социалдемократ. Това не беше престъпление — все още не.
Маке се усети, че е трябвало да проучи нещата предварително, вместо да действа без изчерпателни сведения. Можеше да си даде сметка, че прави грешка. Като резултат бе принуден да изтърпява нечие снизходително отношение и подигравки. Чувстваше се унизен, но щеше да си го върне тъпкано.
Зарови се в някакви книжа в прашния шкаф в дъното на стаята.
Името на фон Улрих не се появи и там, но един документ липсваше.
Според закачения на вътрешната страна на вратата списък, в шкафа трябваше да има папка със 117 страници, озаглавена „Заведения със съмнителен характер.“ Явно ставаше дума за нощните клубове на Берлин. Маке се досещаше защо папката я няма. Сигурно я бяха използвали напоследък — всички по-декадентски нощни заведения бяха затворени веднага след като Хитлер стана канцлер.
Маке се върна на горния етаж. Крингелайн инструктираше униформените полицаи преди хайката им за комунисти и техните съмишленици по уточнените от комисаря адреси.
Комисарят не се притесни да прекъсне шефа си. Крингелайн не беше партиец и следователно щеше да се побои да направи забележка на един щурмовак. Маке запита:
— Търся папката „Заведения със съмнителен характер“.
Крингелайн доби отегчен вид, но не възрази.
— На масата отстрани. Вземете я.
Маке взе папката и се върна в стаята си.
Проучването беше отпреди пет години. В него бяха описани функциониращите клубове и извършваните в тях дейности — хазарт, неприлични представления, проституция, продажба на наркотици, хомосексуализъм и други извращения. Документът съдържаше имената на собствениците и вложителите, на членовете на клубовете и на служителите в тях. Маке търпеливо проучи всяко досие — може би Роберт фон Улрих беше наркоман или ходеше по леки жени.
Берлин беше прочут с хомосексуалните си клубове. Комисарят се зарови в скучното описание на Розовата пантофка — място, където мъжете танцуваха с мъже, а програмата включваше певци-травестити. „Понякога“ — рече си той — „работата ми е противна“.