Придвижи пръста си по списъка с членовете и намери Роберт фон Улрих.
Изхъмка доволно.
Погледна по-надолу и видя името на Йорг Шлайхер.
— Добре, добре — продума Маке. — Сега ще те видим колко си саркастичен.
IV
При следващата си среща с Валтер и Мод Лойд ги видя още по-гневни и по-уплашени.
Беше на четвърти март, следващата неделя, в деня преди изборите. Лойд и Етел смятаха да посетят организирано от Валтер събиране на Социалдемократическата партия и отидоха на обяд у фон Улрихови в дома им в „Мите“ преди събитието.
Къщата от деветнадесети век имаше просторни стаи и големи прозорци, ала повечето мебели бяха овехтели. Обядът беше непретенциозен — свинска пържола с картофи и зеле — но виното бе добро. Валтер и Мод явно се усещаха бедни, и наистина живееха по-скромно от родителите си, но все пак не гладуваха.
За сметка на това бяха ужасени.
Хитлер беше убедил престарелия президент на Германия, Паул фон Хинденбург, да одобри специален указ, който овластяваше националсоциалистите да вършат вече направеното от тях — да бият и изтезават политическите си противници.
— От понеделник вечерта са арестувани двадесет хиляди души! — съобщи Валтер с разтреперан глас. — Не само комунисти, но и хора, наричани от нацистите „симпатизанти на комунистите“.
— Тоест, всички, които не им харесват — обясни Мод.
— Как в този случай могат да се проведат демократични избори? — запита Етел.
— Трябва да се постараем максимално — отвърна й Валтер. — Ако не участваме в кампанията, това само ще помогне на надпятите.
Лойд ги прекъсна нетърпеливо:
— Кога ще спрете да преглъщате това и ще отвърнете на удара с удар? Все още ли вярвате, че е грешка да се отговаря на насилието с насилие?
— Да — отговори му Мод. — Мирната съпротива е единствената ни надежда.
Валтер продължи:
— Социалдемократическата партия има военизирано крило, Райхсбанер — но то е слабо. Някои партийни членове предложиха да се отвърне на националсоциалистите със сила, но предложението им не бе прието.
Мод се включи отново:
— Не забравяй, Лойд — те имат на своя страна армията и полицията.
Валтер погледна джобния си часовник.
— Трябва да тръгваме.
Внезапно Мод го запита:
— Валтер, защо не отмениш събитието?
Той я изгледа изненадано:
— Продадени са седемстотин билета.
— Билетите могат да вървят по дяволите — каза тя. — Притеснявам се за теб.
— Не се притеснявай. Местата са разпределени внимателно, тъй че в залата няма да има размирни субекти.
Лойд не смяташе, че Валтер изпитва увереността, която демонстрира.
Домакинът му продължи:
— Както и да е, не мога да изоставя хора, които все още искат да присъстват на едно демократично политическо събиране. Те са единствената надежда, която ни е останала.
— Прав си — съгласи се Мод и погледна към Етел. — Може би ти и Лойд трябва да останете вкъщи. Независимо от приказките на Валтер е опасно; пък и това не е вашата страна.
— Социализмът е международен — твърдо й отговори Етел. — Точно като мъжа ти аз оценявам твоята загриженост, но съм дошла тук да наблюдавам немската политика отблизо и няма да пропусна това.
— Е, децата не могат да отидат — продължи Мод.
— Аз и не искам — отговори й синът й Ерик.
Карла изглеждаше разочарована, но не каза нищо.
Валтер, Мод, Етел и Лойд влязоха в малката кола на Валтер. Лойд бе изнервен, но и развълнуван. По този начин политическият му опит щеше с много да превъзхожда кръгозора на приятелите у дома. От евентуалния бой не изпитваше страх.
Караха на изток, пресякоха „Александерплац“ и навлязоха в квартал с бедни къщи и малки бакалници, някои от тях с надписи с еврейски букви. Социалдемократическата партия се опираше на работническата класа, но — като британските лейбъристи — имаше и известен брой влиятелни поддръжници. Валтер фон Улрих бе един от малкото й членове от висшата класа.
Колата излезе пред тента с надпис Народен театър. Пред входа вече имаше опашка. Валтер мина по тротоара до вратата и помаха на хората, които го приветстваха. Лойд и останалите го последваха вътре.
Валтер се здрависа със сериозен младеж на около осемнадесет години.