— Вилхелм Фрунце, секретар на местната партийна организация.
Фрунце беше от момчетата, които сякаш са се родили на средна възраст. Бе облечен в блейзър с джобове с копчета по модата отпреди десетина години.
Фрунце обясни на Валтер как вратите на театъра могат да бъдат барикадирани отвътре.
— Щом хората седнат, заключваме вратите, за да не могат да влязат никакви провокатори.
— Добре — коментира Валтер. — Добра работа.
Фрунце ги въведе в аудиторията. Валтер се качи на сцената и поздрави някои от останалите кандидати. Публиката започна да приижда и да заема местата си. Младият организатор настани Мод, Етел и Лойд на запазени места на първия ред.
Доближиха ги две момчета. По-малкият изглеждаше на около четиринадесет, но беше по-висок от Лойд. Той поздрави изискано Мод и леко се поклони. Тя се обърна към Етел и обясни:
— Вернер Франк, синът на приятелката ми Моника.
После запита Вернер:
— Баща ти знае ли, че си тук?
— Да. Каза ми, че трябвало лично да разбера какво е социалдемокрацията.
— Като за нацист възгледите му са широки.
Лойд си рече, че това е малко грубичък подход към момче на четиринадесет години, но Вернер не й се даваше:
— Баща ми не вярва в нацизма, но смята, че Хитлер ще се отрази добре на германската икономика.
Вилхелм Фрунце го прекъсна гневно.
— Как може да е добре за бизнеса хиляди хора да бъдат хвърляни в затвора? Като оставим настрана несправедливостта, те не могат да работят!
— Съгласен съм с Вас — отвърна Вернер. — И все пак, твърдите мерки на Хитлер са популярни.
— Хората вярват, че са били спасени от болшевишка революция — продължи Фрунце. — Нацисткият печат ги убеждава, че комунистите са щели да започнат убийства, палежи и отравяния из всички градове и села.
Намеси се и спътникът на Вернер — по-нисък, но по-голям от него:
— Но кафявите ризи, а не комунистите, завличат хората в мазетата и им трошат костите с тояги.
Говореше свободно немски с лек акцент, който Лойд не можеше да определи.
Вернер го прекъсна.
— Извинете ме. Забравих да ви представя Владимир Пешков. Той учи в Берлинската мъжка гимназия — това е моето училище — и го наричат само Володя.
Лойд стана, за да се здрависа. Володя беше на неговите години — интересен младеж с открит синеок поглед.
Фрунце уточни:
— Аз познавам Володя Пешков. И аз уча в тяхното училище.
Володя уточни:
— Вилхелм Фрунце е училищният гений — отлични оценки по физика, химия и математика.
— Вярно — потвърди Вернер.
Мод съсредоточено гледаше Володя и го запита:
— Пешков? Да не би баща ти да е Григорий?
— Да, госпожо фон Улрих. Той е военен аташе в съветското посолство.
Значи Володя бе руснак. „Говори немски съвършено“, не без завист заключи Лойд. „Несъмнено защото живее в Германия“.
— Познавам добре родителите ти — продължи да му говори Мод. Лойд вече бе стигнал до извода, че тя познава всички дипломати в Берлин. Това беше част от работата й.
Фрунце погледна часовника си:
— Време е да започваме.
Качи се на сцената и призова за ред.
Театърът утихна.
Фрунце обяви, че кандидатите ще държат речи и ще отговарят на въпросите на публиката. После добави, че билетите били давани само на членове на Социалдемократическата партия; вратите вече били затворени, тъй че можело да се говори свободно, понеже тук били само приятели.
Все едно сме членове на тайно общество, каза си Лойд. Според неговите разбирания това не беше демокрация.
Първи говори Валтер. Лойд установи, че той не е демагог. Без реторически тънкости, фон Улрих ласкаеше слушателите си, като им казваше, че са интелигентни и добре осведомени мъже и жени, които разбират сложността на политическите проблеми.
Бяха изминали едва няколко минути, когато един щурмовак се качи на сцената.
Лойд изруга. Как ли се е промъкнал? Дойде откъм кулисите; значи, някой трябва да е отворил вратата към сцената.
Натрапникът бе едър грозник с армейска подстрижка. Застана на предния край на подиума и се провикна:
— Това е противодържавно събрание. Комунистите и подривните елементи не са желани в днешна Германия. Сбирката се закрива.
Увереното нахалство на мъжа разгневи Лойд. Дощя му се да застане срещу тоя грубиян на ринга.