Ерик много се притесняваше от мисълта, че някой ден може да му се наложи да влезе в битка — баща му и дядо му бяха воювали — и искаше да е готов за това, трениран и закоравял, дисциплиниран и агресивен.
Нацистите мразеха комунистите — но и майка му, и баща му ги мразеха. Какво толкова, че нацистите мразеха и евреите? Семейството му не беше еврейско, тъй че какво им пречеше това? Но майка му и баща му упорстваха и отказваха да имат каквото и да е общо с това. Е, на Ерик му беше писнало все да е встрани от всички и беше решил да ги предизвика.
Страхът го бе вцепенил.
Както обикновено, и майка му, и баща му не си бяха вкъщи, когато Ерик и Карла се прибраха от училище. При поднасянето на чая Ада сви неодобрително устни, но каза:
— Днес ще раздигате масата сами — ужасно ме боли гърбът и ще полегна.
Карла се притесни:
— За това ли трябваше да отидеш на лекар?
Ада се поколеба и отговори:
— Да, за това.
Очевидно криеше нещо. Мисълта, че тя е болна — и лъже за болестта си — смути Ерик. Никога нямаше да каже като Карла, че обича Ада, но откакто се помнеше, все усещаше добрината й и беше привързан към нея повече, отколкото бе готов да признае.
Карла бе също толкова притеснена:
— Надявам се да се оправиш.
Напоследък, и донякъде за голямо удивление на Ерик, Карла беше станала по-зряла. Нищо, че беше с две години по-голям от нея, той все още се чувстваше като дете; тя действаше като възрастна през повечето време.
Ада ги успокои:
— Ще си почина и ще ми мине.
Ерик хапна малко хляб. Щом Ада излезе от стаята, той преглътна и каза:
— Все още съм в младежкото отделение, но стана ли на четиринайсет, мога да се запиша и в по-старшата възраст.
Карла изкоментира:
— Татко ще скочи до тавана! Ти да не си луд?
— Господин Липман каза, че татко ще си има неприятности, ако опита да ме накара да изляза от Хитлерюгенд.
— О, колко умно — контрира го Карла. Започнала беше да използва унищожителен сарказъм, който понякога жегваше Ерик.
— Значи, ще вкараш татко в разправия с нацистите — произнесе презрително тя. — Чудесна идея. Колко хубаво за цялото семейство.
Ерик се слиса. Не се беше замислял над въпроса по този начин.
— Всички момчета в класа ми са членове — с негодувание изрече той. — Без франсето Фонтен и евреина Ротман.
Карла намаза филията си с рибен пастет.
— Защо трябва да си като другите? — запита го тя. — Повечето от тях са тъпи. От тебе знам, че Руди Ротман е най-умното момче в класа.
— Не искам да бъда с франсето и с Руди! — извика Ерик и със смайване установи, че очите му се пълнят със сълзи. — Защо да трябва да играя с момчетата, с които никой не иска да играе?
Това всъщност му даде смелост да предизвика баща си — повече не можеше да търпи да си тръгва от училище с евреите и чужденците, докато всички немски момчета маршируват по игрищата в униформа.
И двамата чуха вика.
Ерик погледна Карла и попита:
— Какво беше това?
Сестра му се намръщи:
— Струва ми се, че беше Ада.
И тогава дочуха по-ясно вика:
— Помощ!
Ерик стана, но Карла го изпревари. Той я последва. Стаята на Ада бе в сутерена. И двамата изтичаха надолу по стълбите и влязоха в малката спалня.
До стената имаше тясно единично легло. На него лежеше Ада с изкривено от болка лице. Полата й беше мокра, а на пода имаше някаква локва. Ерик не можеше да схване видяното. Да не би да се беше изпуснала? Това го плашеше. В къщата нямаше други възрастни хора. Той не знаеше какво да прави.
И Карла бе уплашена — Ерик можеше да го види на лицето й — но не изпадна в паника, а попита:
— Ада, какво става?
Гласът й прозвуча странно спокойно.
— Водите ми изтекоха.
Ерик не разбираше какво означава това.
Не го разбираше и Карла.
— Не те разбирам — каза тя.
— Това означава, че бебето ми излиза.
— Ти си бременна? — смая се сестра му.
— Но ти не си омъжена! — произнесе Ерик.
Карла го прекъсна гневно:
— Мълчи, Ерик — нищо ли не знаеш?
Разбира се, той знаеше, че жените могат да раждат бебета, дори и когато не са омъжени — само не и Ада!
— Затова отиде на лекар миналата седмица — продължи Карла.