Предлаганата от този закон перспектива бе ужасна. Той щеше да превърне Хитлер в диктатор. Репресиите, сплашването, насилието, изтезанията и убийствата, изпитани от Германия през последните няколко седмици, щяха да се превърнат в система. Това бе немислимо.
Лойд обаче не можеше да си представи който и да е парламент по света да гласува подобен закон. По този начин депутатите щяха да се отстранят сами от властта. Това би било политическо самоубийство.
Той намери социалдемократите в една малка аудитория. Събранието им вече беше започнало. Лойд подкани Валтер да върви там, а после го изпратиха за кафе.
Докато чакаше на опашката, се оказа зад блед, напрегнат на вид млад мъж, облечен в черно като за погребение. Немският език на Лойд бе станал по-плавен и разговорен, и той вече беше достатъчно уверен да завърже разговор с непознат човек. Научи, че младежът в черно се казва Хайнрих фон Кесел. Той работеше същото като Лойд — неплатен помощник на баща си, Готфрид фон Кесел, депутат от партията на Центъра, тоест от католическата партия.
— Баща ми много добре познава Валтер фон Улрих — обясни Хайнрих. — И двамата са били аташета в немското посолство в Лондон през четиринадесета година.
Светът на международната политика и дипломация е твърде малък, помисли си Лойд.
Хайнрих му изложи възгледа си, че отговорът на проблемите на Германия бил във връщането към християнската вяра.
— Не съм кой знае какъв християнин — откровено си призна Лойд. — Надявам се забележката ми да не Ви обиди. Дядо ми и баба ми са уелски фундаменталисти, ала майка ми е индиферентна, а вторият ми баща е евреин. Понякога посещаваме евангелската църква „Голгота“ в Олдгейт, главно понеже пасторът е член на Лейбъристката партия.
Хайнрих се усмихна и отвърна:
— Ще се моля за Вас.
Католиците не се стремят да обърнат всеки във вярата си — припомни си Лойд. Това се различаваше твърде силно от догматичните му баба и дядо в Абъроуен. Според тях хората, изповядващи различна вяра, по своя воля оставаха слепи за Евангелието и се осъждаха на вечно проклятие.
Лойд се върна на партийното събрание, тъкмо когато говореше Валтер.
— Не може да стане! — натърти той. — Законът за извънредните пълномощия е промяна на Конституцията, а за нея трябва мнозинство от две трети, което означава четиристотин тридесет и два от общо шестстотин четиридесет и седем гласа.
Лойд пресметна на ум, докато поставяше подноса на масата. Нацистите имаха двеста осемдесет и осем места, техните съюзници — националистите — бяха с петдесет и две, което правеше триста и четиридесет, почти сто гласа по-малко. Валтер беше прав. Законът няма да бъде гласуван. Лойд се успокои и седна, за да слуша дискусиите и да подобрява немския си език.
Успокоението му обаче не трая дълго.
— Не бъдете толкова сигурни — обади се мъж с акцента на берлински работник. — Нацистите действат съвместно с Центъра.
Аха, това са хората на Хайнрих, припомни си Лойд.
— Това ще им даде още седемдесет и четири гласа — завърши човекът.
Лойд се намръщи. Защо партията на Центъра ще подкрепя мярка, която ще я лиши от цялата й власт?
Валтер изрази същата мисъл по-откровено:
— Как е възможно католиците да са толкова глупави?
На Лойд му се искаше да бе разбрал нещо за това, преди да отиде за кафе — тогава щеше да може да говори по въпроса с Хайнрих. Можеше и да научи нещо полезно. По дяволите.
Мъжът с берлинския акцент продължи.
— В Италия католиците направиха сделка с Мусолини — конкордат, който да защитава църквата. Защо не и тук?
Лойд пресметна — подкрепата на Центъра щеше да увеличи гласовете на нацистите до четиристотин и четиринадесет.
— Все още нямат две трети от гласовете — съобщи той облекчено на Валтер.
Дочу го още един млад сътрудник и му каза:
— Вие обаче не вземате под внимание последното заявление на председателя на Райхстага.
Председателят беше Херман Гьоринг, най-близкият съюзник на Хитлер. Лойд не бе чул нищо за някакво заявление; същото се отнасяше и за останалите. Депутатите утихнаха. Младият сътрудник продължи:
— Той разпореди, че гласовете на намиращите се в затвора депутати-комунисти няма да се броят.