В Лондон имаше такива места, но Лойд никога не бе пристъпвал през прага на някое от тях. „Това тук прилича на нещо средно между ресторант и приемната на погребално бюро“, помисли си той. Келнерите във вечерни костюми се носеха с лека стъпка и тихо редяха приборите по застланите в бяло маси. Оберкелнерът прие резервацията и вписа името фон Улрих с такава тържественост, все едно записваше някого в Книгата на мъртвите.
Върна се в операта, която ставаше все по-натоварена, по-шумна и по-напрегната. Лойд чу някой да обяснява, че Хитлер щял лично да открие заседанието днес следобеда и да внесе законопроекта.
Малко преди един часа Лойд и Валтер пресякоха площада. Лойд вметна:
— Хайнрих фон Кесел бе изненадан, когато разбра, че и ти си член на клуба.
Валтер кимна.
— Преди десетина години, ако не и повече, аз бях един от основателите. Тогава се наричаше Юнският клуб. Бяхме се събрали, за да действаме срещу Версайския договор. Сега е крепост на десницата, и вероятно аз съм единственият социалдемократ с членска карта, но не съм напуснал, понеже е подходящо място за среща с политическите опоненти.
В самия клуб Валтер посочи към един зализан мъж на бара.
— Лудвиг Франк, бащата на младия Вернер, който се би заедно с нас в Народния театър. Сигурен съм, че не е член на клуба — всъщност, той не е немски поданик — но май обядва с тъста си, граф фон дер Хелбард, възрастния мъж до него. Ела с мен.
Отидоха до бара и Валтер представи помощника си. Франк се обърна към Лойд.
— Вие и синът ми сте се набъркали в сериозна разправия преди около две седмици.
Лойд замислено докосна тила си; подутината бе спаднала, но мястото все още бе болезнено.
— Налагаше се да защитаваме жени, господине — обясни той.
— Нищо лошо няма в малко крошета — каза Франк. — Отразява се добре на младежите.
Валтер се намеси нетърпеливо.
— Хайде, Луди. Провалянето на предизборни митинги е нещо достатъчно лошо, но твоят водач иска напълно да унищожи нашата демокрация!
— Може би демокрацията не е най-подходящата за нас форма на управление — отвърна Франк. — Все пак, ние не сме като французите или американците — и слава Богу.
— Нима ти е все едно дали няма да загубиш свободата си? Дръж се сериозно!
Франк изведнъж изостави шеговития си маниер.
— Чудесно, Валтер — хладно произнесе той. — Щом настояваш, ще бъда сериозен. Майка ми и аз пристигнахме тук от Русия преди повече от десет години. Баща ми не можа да дойде с нас. Уличиха го в притежаването на подривна литература, конкретно — на книга със заглавието Робинзон Крузо, един роман, който, както е очевидно, пропагандира буржоазния индивидуализъм, каквото и да означава последното. Изпратиха го в лагер някъде в полярните области. Може би — за миг гласът на Франк се пречупи, той спря, преглътна, но успя да приключи спокойно — може би все още е там.
За миг се възцари тишина. Лойд бе потресен от разказа. Като цяло знаеше, че руското комунистическо правителство може да бъде много жестоко, но да чуеш личната история на някого, който все още е засегнат от нея, си беше съвсем друга работа.
Валтер продължи:
— Луди, всички ние мразим болшевиките — но нацистите могат да бъдат по-лоши!
— Готов съм да рискувам — отговори му Франк.
Граф фон дер Хелбард се включи:
— По-добре да влизаме за обяд. Имам уговорена среща за после. Извинете ни.
И двамата си тръгнаха.
— Все това приказват! — ядоса се Валтер. — Болшевиките! Все едно те са единствената алтернатива на нацистите! Направо ми иде да заплача.
Появи се и Хайнрих заедно с по-възрастен мъж, очевидно баща му — и двамата имаха еднакво гъста, сресана на път тъмна коса. Разликата — косата на Готфрид бе по-къса и прошарена със сребро. Чертите им бяха еднакви, ала Готфрид приличаше на превзет бюрократ със старомодната си якичка, докато Хайнрих го докарваше повече на романтически поет, а не на политически сътрудник.
Четиримата влязоха в салона. Валтер не загуби и минута. Щом поръчаха, той попита:
— Готфрид, не разбирам какво се надява да спечели вашата партия, подкрепяйки този Закон за извънредните пълномощия.
Фон Кесел бе също толкова прям:
— Ние сме католическа партия и главното ни задължение е да защитаваме положението на църквата в Германия. Когато гласуват за нас, хората се надяват на това.
Лойд се намръщи неодобрително. Майка му беше депутат и винаги твърдеше, че нейно задължение е да служи както на хората, които са гласували за нея, така и на онези, които не са.