— Господа, за вас остава да вземете решението за мир или война!
Седна на мястото си сред одобрителните викове на съпартийците си, и заседанието бе закрито.
Хайнрих бе окрилен; Лойд — потиснат. Двамата потеглиха в различни направления — партиите им щяха да водят отчаяни последни консултации.
Социалдемократите бяха мрачни. Председателят им Велс щеше да държи реч, но какво можеше да каже той? Няколко депутати заявиха, че ако критикува Хитлер, може и да не напусне зданието жив. Те се бояха и за собствения си живот. А ако депутатите бъдат избити — запита се Лойд в пристъп на студен ужас — какво ли би се случило със сътрудниците им?
Велс обясни, че в джоба на жилетката си държи капсула с цианид — ако го арестуваха, щеше да се самоубие, за да не го изтезават. Лойд се ужаси. Човекът бе законно избран народен представител — а беше принуден да се държи като някакъв саботьор.
Лойд беше започнал деня с измамни надежди. Възприемаше Закона за извънредните пълномощия за луда идея, която няма как да бъде реализирана. Повечето хора обаче очакваха законът да бъде гласуван още днес. Явно преценката му за ситуацията е била напълно погрешна.
Не грешеше ли също толкова много и по въпроса дали това не е възможно в собствената му страна? Дали не заблуждаваше сам себе си?
Някой запита дали католиците не са взели някакво окончателно решение. Лойд стана.
— Ще проверя.
Каза го и изтича до стаята на Центъра. Както по-рано днес, подаде глава през вратата и направи знак на Хайнрих да излезе.
— Брюнинг и Ерзинг се колебаят — съобщи му Хайнрих.
Сърцето на Лойд помръкна. Ерзинг беше един от водачите на католическите профсъюзи.
— Как може профсъюзен водач дори да мисли за гласуването на такъв законопроект? — изрече той.
— Според Каас отечеството е в опасност. Всички са на мнение, че ако отхвърлим законопроекта, ще настъпи кървава анархия.
— Подкрепите ли го, ще има кървава тирания.
— Боят се, че ще ги разстрелят, ако гласуват против. Така или иначе ще гласуват.
Хайнрих се върна и Лойд отиде при своите хора.
— Непримиримите от Центъра губят позиции — разказа той на Валтер и на останалите. — Страхуват се от гражданска война, ако законът бъде отхвърлен.
Унинието се задълбочи.
Всички бяха отново в залата в шест часа.
Първи говори Велс. Речта му беше спокойна, разумна и без емоции. Посочи, че животът в демократична република е бил добър за немците като цяло, че им е предоставил големи възможности и благоденствие, както и че Германия е станала отново нормален член на общността на нациите.
Лойд забеляза как Хитлер си води бележки.
В края на словото си Велс смело заяви, че подкрепя хуманността, справедливостта, свободата и социализма:
— Никакъв Закон за извънредните пълномощия не ви дава възможност да унищожите идеи, които са вечни и неразрушими — завърши той, окуражен, докато нацистите започнаха да се смеят и да дюдюкат.
Социалдемократите го аплодираха, но ръкоплясканията им бяха заглушени.
— Ние приветстваме преследваните и потиснатите — провикна се Велс. — Поздравяваме поддръжниците си в страната. Тяхната упоритост и лоялност заслужават възхищение.
Лойд едва успяваше да различи думите му сред виковете и свирканията на нацистите.
— Смелостта на убежденията им и непобедимият им оптимизъм са гаранция за едно по-добро бъдеще!
Велс се върна на мястото си сред шумни крясъци.
Лойд не можеше да прецени дали речта му беше променила нещо.
След него Хитлер отново зае трибуната. Този път тонът му бе различен. Лойд схвана, че в по-ранната си реч канцлерът просто е загрявал. Сега гласът му беше по-висок, фразите — по-крайни, тонът — изпълнен с презрение. Неспирно правеше агресивни жестове с дясната ръка — сочеше с пръст, удряше, свиваше юмрук, слагаше длан на сърцето и замахваше във въздуха, все едно помита всякаква съпротива. Пламенните му фрази бяха посрещани с одобрителен рев от останалите националсоциалисти. Всяко изречение изразяваше едно чувство: дива, всепоглъщаща, убийствена омраза.
Освен това, Хитлер бе и уверен. Той заяви, че не е имало нужда да внася законопроекта за Закон за извънредните пълномощия.
— В този момент ние искаме от германския Райхстаг да ни даде нещо, което без друго бихме взели сами! — извика подигравателно той.
Хайнрих доби тревожен вид и излезе от ложата. Миг по-късно Лойд го видя да шепне нещо в ухото на баща си в центъра на залата.