Обърна се към майка си и я попита тихо:
— Роберт и Йорг наистина ли…
— Да, скъпи — отвърна му тя.
Обади се и Мод:
— На млади години Роберт бе страшилище за прислужниците.
И двете жени се закискаха.
Лойд беше двойно смаян — не само Роберт излезе обратен, но Етел и Мод възприемаха това като предмет за лек светски разговор.
Маке продължи:
— Заведението е закрито!
Роберт протестира:
— Нямате право!
Маке не може да затвори ресторанта на своя глава, помисли си Лойд; после обаче си припомни как хората с кафявите ризи се намърдаха на сцената на Народния театър. Погледна към входа — и с ужас видя как щурмоваците влизат през вратата.
Минаваха покрай масите и бутаха бутилките и чашите. Някои клиенти седяха неподвижно и гледаха; други се изправиха. Неколцина от мъжете извикаха, а една жена изпищя.
Валтер стана и произнесе високо, но спокойно:
— Трябва да си тръгнем спокойно. Хайде, слагайте шапките и палтата и да вървим вкъщи.
Клиентите започнаха да се изнасят — някои опитваха да си вземат връхните дрехи, а други просто бягаха. Валтер и Лойд съпровождаха Етел и Мод към вратата. До изхода беше касата и Лойд видя един от щурмоваците да я отваря и да тъпче парите в джоба си.
До този момент Роберт седеше спокойно и печално съзерцаваше как печалбата за цялата вечер се изнизва през вратата; това обаче бе прекалено. Той извика негодуващо и избута крадеца от касата.
Оня го удари, събори го на пода и го зарита. Към него се присъедини друг щурмовак.
Лойд скочи да помага на Роберт и чу как майка му извиква „Не!“, докато той изблъсква двамата побойници. Йорг дойде почти толкова бързо и двамата се наведоха, за да помогнат на Роберт да се изправи.
Незабавно ги нападнаха още неколцина мъже в кафяви ризи. Лойд получи крошета и ритници, нещо тежко го удари по главата, той извика от болка и през ума му премина: О, не отново.
Обърна се към нападателите си и удряше и с двете ръце; гледаше да нанася всеки удар здраво, да опитва да го стоварва през центъра на целта, както го бяха учили. Събори двама души, но тогава го хванаха откъм гърба и го извадиха от равновесие. Миг по-късно се оказа на пода — двама го държаха, а трети го риташе.
След това го изправиха; извиха му ръцете зад гърба и той усети метал върху китките си. За пръв път в живота му го оковаваха в белезници и той изпита нов вид страх. Това не беше поредното сбиване. Да, бяха го ударили и ритнали, но предстоеше по-лошо.
— Ставай — каза му някой на немски.
С мъка стъпи на краката си. Главата го болеше. Роберт и Йорг също бяха в белезници. Устата на Роберт кървеше, а едното око на Йорг бе затворено. Охраняваха ги шестима щурмоваци. Останалите пиеха от чашите и бутилките по масите или си тъпчеха устите с пасти от количката с десертите.
Явно всички клиенти си бяха отишли. Лойд изпита облекчение, че майка му си беше тръгнала.
Вратата на ресторанта се отвори и Валтер се появи отново. С типичната за един политик способност лесно да запомня имена, той се обърна и запита с целия авторитет, който можеше да излъчи:
— Комисар Маке, какво означава това безобразие?
Маке посочи Роберт и Йорг.
— Тези двамата са хомосексуалисти. А момчето нападна служителя на полицейските спомагателни сили, който ги арестуваше.
Валтер посочи касовия апарат — все още отворен, като чекмеджето стърчеше навън празно, с изключение на неколцина дребни монети.
— Нима в наши дни офицерите от полицията извършват обири?
— Някой от клиентите трябва да се е възползвал от бъркотията, създадена от хората, които се съпротивляваха, докато ги арестуваха.
Някои от щурмоваците се изсмяха подигравателно.
Валтер продължи:
— Някога сте прилагал законите, нали, Маке? Някога може и да сте бил горд от себе си. Какво представлявате сега?
Маке се сепна.
— Ние поддържаме реда и защитаваме отечеството.
— Чудя се къде ли смятате да отведете затворниците си? — не се отказваше Валтер. — В някое редовно място за задържане? Или в някое полуофициално мазе?
— Ще бъдат отведени в казармите на „Фридрихщрасе“ — с негодувание отвърна Маке.